Спасовото прасе

Моят татко ми е разказвал, че неговият татко му разказвал как веднъж, като начинаещ ловец, ходил на лов за диво прасе на Чакъла.

Чакълът е хълмиста местност обърната на юг, на три километра от Лозен и на два от Копривец, обрасла с ниска мешова дървесина и тетра. През есента тетрата грейва и обагря в червеникав цвят цялата местност, а наоколо се разнася тръпчив и сладникав горски аромат на сухи билки, тетра и меше.

В такава късна есен дядо Спас решил да вземе едно диво прасе от Чакъла, метнал на рамо своята гордост – чисто нова белгийска пушка Пипер Баярд, поръчал на милата си Данка да слага тигана на огъня и се озовал в тази красива, ароматна и девствена земя.

Не щеш ли, насреща му – прасе! Черно! Щом го видяло, прасето хукнало към него! Той още не бил заредил пушката, метнал я през врат и назад, назад се озовал върху най-близкото дръвче! Клонът на който се облегнал обаче се скършил и дядо цопнал току пред зурлата на черното прасе!

- Гъци, гъци, гъци гъци – протегнал трепереща от страх ръка към него дядо, прасето я подушило и загрухтяло дружелюбно: Грух, грух, грух, грух…

Чак тогава дядо съобразил, че това не ще да е диво прасе, огледал се засрамен наоколо, никой не бил видял случката, отщяло му се да ловува и тръгнал обратно.

Той върви към село с преметната през гърди пушка, а след него по петите му, поклащайки глава на ляво и на дясно, дружелюбно грухти прасето.

- Марш од тука! Ебам ти дръската свиня! – се опитал дядо на чист роден език няколко пъти да върне прасето обратно в гората, но напразно.

При вида на ловец и черно прасе, което кротко върви след него, в селото настанала суматоха, но вечерта в кръчмата, с помощта на ловната дружинка, се изяснило, че прасето ще да е на другоселец от Копривец, тъй като наоколо само там се гледа черно прасе.

Мълвата бързо се разнесла, на другия ден другоселецът дошъл за прасето си, подкарал го обратно през село, през Чакъла, през яркочервената ароматната тетра, през ниската мешовина, полека лека, „Грух, грух, грух…“ - чак до Копривец!

А там, в чест на младия ловджия, нарекли тая „черна дръска свиня“ „Спасовото прасе“.

Спас Спасов

13. 03. 2022 г.,

Варна

 Коледа до Булеварда

Цяла нощ чудовището Булевард ви! Гласът му дрезгавееше, когато по него се затътреха тежки автомобили и изтъняваше фалцетно, когато прелитаха полудели мотористи! Чудовището се гърчеше със своите мигащи червени очи от светофар до светофар, а въздухът край него трептеше в зловонна мараня.

Тогава заваля бял пухкав сняг!

Белите снежинки се завъртяха, завъртяха от божиите висини, обгърнаха със своята нежност чудовището, червените му очи се замрежиха, то побеля и затихна…

А от отсрещния прозорец се зачу: "Зън зън зън, зън зън зън, камбанките звънят!"...

https://youtu.be/YK88x8OCFLc

Прочее, честита Зима и весела Коледа, мили мои!

Спас Спасов

21. 12. 2021 г., Варна

 Ижовката на татко

Кой знае къде душата на татко се рее из висините и се оглежда

за любимата си ижовка!

Беше знойна есен, нивите около Лозен излъчваха тръпчив аромат на царевица и слънчоглед, на опечени от слънцето стърнища и треви.

Късно след обяд с татко Васко тръгнахме по виноградския път към нашата нивица за млечна царевица по заръка на мама Марчи, Дари и децата.

Пътувахме с балканчето, едвам закрепени на седалката му, то пърпореше равномерно, кормуваше татко и непрекъснато криволичеше, за да избегне ямите по стария асфалт.

Най-после стигнахме до отбивката, татко тръгна за нивицата, като се ориентираше по надписите на забитите колчета, беше с преметната през гърди ловна пушка – любимата му ижовка и раница на гърба, а аз останах да го изчакам. Не исках да облепям градските си дрехи с бабини зъби и какви ли не още лепкави треви, каквито изобилстваха тук.

Шумулкането на татко постепенно се отдалечи навътре в царевичака, слънцето зачервеня над виноградските баири, и аз се унесох в спомени за преживяното преди години тук, с татко, в тази местност…

Зимите в Лозен са дълбоки, тихи и спокойни. Селото е в котловина, оградено от ниски хълмове и снегът се сипе от висините, както брашното се сипе в нощвите на мама - тихо и спокойно…

Най-ниски са хълмовете на запад, откъм Виноград и понякога през зимата оттам яростно забръскват бурни ветрове. Те измитат натрупания сняг от кукурузища и стърнища и яростно го понасят ниско над ливадите и поляните около селото.

В такава зимна виелица попаднахме с татко, връщайки се откъм Деньовата воденица, бяхме там за гъски из водоемите и сега се прибирахме през виноградското землище.

Вятърът свистеше в ушите ни и ги тъпчеше с остри снежинки, миглите ни се слепваха, около себе си виждахме само хоризонтално бучаща снежна маса, когато изведнъж татко ме сграбчи за ръката.

- Спасе, погледни!

Обърнах се.

Зад нас, на около двадесетина метра, се мяркаха някакви странни, тъмни топки, те ту се доближаваха, ту изоставаха, но странно и упорито ни следваха…

- Спасе, зареди! Вълци!

Изщракаха куроците на ловните ни пушки, вълците мълчаливо ни доближаваха на тръс, видя се водачът им с оголени зъби!

Разстоянието беше вече десетина метра, когато татко стреля от коляно, водачът се превъртя във въздуха, снегът под него почервеня, чу се скимтене, стрелях и аз…

После виелицата затихна, снегът обърна наклона, и вълците, останали без своя водач, изостанаха и се превърнаха отново в ония странни тъмни търкалящи се топки далеч зад нас…

… От царевичака се зачу шумулкане. То се усилваше все повече и повече!

Накрая се показа и татко Васко с широка усмивка на лице, пълна раница с млечна царевица на гърба и преметната през гърди ижовка!...

А тя понякога наистина затрябва! Дори и само за да се спаси човешки живот…

17.08.2021г., Варна

Спас Спасов

 Паяци

Спас Спасов

Запролети се и замириса на Лозенски поляни.

Растяхме на тези поляни край дядо Спасовата мелница, край рекичката Шипа, под стария дъб Кобоолу.

Там, от многото дупчици на поляните, ловяхме тлъсти земни паяци с восъчни топчета на конец. Те не са като ония, които обираме с пухкави метли по стените и таваните, а едри и тлъсти, с изпъкнали коремчета, многокраки и с малки застинали очички, които могат и да те хипнотизират, ако ти се наложи да ги гледаш дълго и отблизо…

Понякога пускахме два от тези паяци на чисто местенце като арена, те дълго се оглеждаха и проучваха, после бавно и тежко тръгваха един срещу друг като турски пехливани, вчепкваха се на кълбо и победителят обикновено откъсваше главата на победения и го изяждаше… Това оставяше горчилка в нашите детски сърца, натъжавахме се, но на другият ден отново заигравахме същата игра…

Гледам и слушам днешните български политици. Много от тях, също като паяците пехливани, са готови и да откъснат главата на опонента си без да съобразяват каква горчилка оставят...

Но иде Великден и цветя и поляни възкръсват за нов живот!

 

Мелници

 

   На 15 ти септември късно след обяд Опелчето летеше за Лозен. 

   Златни яворови гранки ни ръкомахаха от двете страни на пътя, с Дари бързахме да поздравим нашия татко Васко за първата учебна година след пенсионирането му.

   На вратата мама Марчи ни посрещна:

-        Че той от сутринта е на ермомелката! Това дето вие от другия край на селото!

   Продължихме без да слизаме, показа се ермомелката, обвита в облак паспал, неистов вой раздираше въздуха. 

   В облака се видя и образа на татко, усмихнат, брадясал и първичен, със светещи очи, всяко мигване разпиляваше паспала по лицето му… 

   Грабваше като перушинки чувалите с царевично зърно и ги сипваше в ненаситната паст на мелничния механизъм…

-        Татко, какво правиш в тая мелница?! – се провикнах аз - До вчера беше директорът на училището!...

-        Спасе, Даре, от училището по-голяма мелница няма, деца, да го знаете от мен! – едвам чухме гласа на татко Васко и той потъна в неистовия вой на лозенската ермомелка, а ние си тръгнахме без да можем да му поднесем букета цветя, връчихме ги на мама Марчи и хукнахме обратно към Варна, към нашите си училища, към нашите си мелници...

Спас Спасов

15.09.2020г.,

Варна

 

Дистанционно обучение по математика в 3-ти клас.

От екрана - детски кикот!

- Еми, колко е 100 без 60? – се чува гласът на учителката.

- Ега ти! – казва Еми и се скрива под масата.

- Еми, не се крий, виждам те!

- Ега ти! – казва Еми и се скрива зад канапето.

- Еми, да се покаже майка ти!

- Ега ти! – се чува гласът на майката…

На екрана – учителката работи диференцирано - вече с друго дете.

11. 12 . 2020 г ., Варна

Спас Спасов

Анна Къ

 

Пътеки

Днес, докато се разхождах по пътеките на Спортния комплекс следколедно, неочаквано срещнах Иванчо Рубирши, дребен човечец, но със самочувствие на бивш ефрейтор от армията. На разминаване Иванчо се провикна през рамо:

- Броиш ли ги, броиш ли ги, ха така, нали си математик, брой си крачките сега и гледай да не сбъркаш!

Самодоволство заля лицето му и той заръчка с лакът човека, с когото вървеше. Беше много доволен, че е сложил даскала на мястото му.

Откъде Иванчо да знае, че в джоба си имам чисто нов GALAXY, който ми брои крачките, и откъде Иванчо Рубирши да знае, че аз лично никога не съм броил крачки, а съм следвал пътеки…

- Честита Коледа, Иванчо! Бъди здрав! – реших да го поздравя.

- Е, щом казваш, да съм здрав пък! К,во да ми е! – отряза Иванчо Рубирши без да се сети да отвърне на поздрава ми.

Различни хора от различни светове, случайно засекли се на една пътека…

28 .12. 2020 г., Варна

Спас Спасов