Мамината  манджа

Спас Спасов

   Все не мога да я докарам. Мамината манджа. Сещам се за нея, когато ме заболи душата. Когато потъна и сякаш няма изход…Искам да я сготвя, да хапна и… знам, ще ми мине. Но не мога да я направя като мама тая проста лучена манджа…

 Беше първата ми учителска година в село Лозен. Часовете свършиха, но аз се прибрах в къщи разтреперан и гневен. Беше дошъл инспектор от града  по донос срещу мен. Повишил съм тон на Гечо от шести клас, защото не знаел таблицата за умножение! В шести клас!

-           И правилно! – каза инспекторът.

  Доносът обаче бил подписан с „Ваш партиен другар“  и по тази причина,  каза той, нямало как да не вземе мерки…  

  И ме наказа! С предупреждение! В края на краищата, защото исках да си свърша добре работата.

  Лозенчани обичаха доносите. Особено от името на тяхната майка кърмилница! И нашето безпартийно семейство често страдаше от това…

-          Седни, сине, успокой се! – каза мама. Сега ще ти приготвя манджица да хапнеш, ще ти мине…

 Извади от градината няколко пресни стръкчета лук, накъса китка магданоз, махна две колела на бумтящата печка и сложи там дълбокия калайдисан тиган с дълга извита дръжка. От тук насетне, какво слага мама в тоя тиган не знам, помня само уханието на пресен лук и магданоз, помня как, надвесена над тигана, мама помахваше с ръка да усети аромата, добавяше по нещо и повтаряше: „Ех, сине!“...Помня и неповторимия вкус на тази манджа…

 Докато хапвах, мама седна срещу мен. Тя рядко сядаше, обикновено бодрите и стъпки се чуваха ту в градината, ту в двора при кокошките, ту под сайванта, където хрупкаха  козичките…

-           Хм! Не се тревожи, сине майчин! Те са такива! Цял живот и баща ти така преследват! И няма отърване от тях, да знаеш!  Ама ти не навеждай глава! Ами, ами! Върви по своя си  път… Я си хапни топла манджица да ти дойде мехлем на душата!...


И от тогава, като вървя по своя си път, все имам нужда от мамината топла
манджа, и все не мога да я докарам…

Човекът с бялата коса

   Човекът с бялата коса мина пак. И пак ме поздрави учтиво и с лек поклон:

-        Здравей, даскале!

-        Здрасти, здрасти! – както всеки път му отговорих  и аз с усмивка. И отново ме завладя онова топло чувство, като че ли съм срещнал близък, скъп човек…

    Винаги минаваше край нас, когато с моят приятел Н.Н. си пиехме кафето в малкото квартално кафене.  

   Кафенето беше много гостоприемно, на видно място се кипреше надпис на Cappy “Обичай своя ден!“ и този надпис и приветливите сервитьорки ни караха да го посещаваме всеки ден. А и си бъбрехме кротко и напоително… 

   Двама бивши директори на едно и също квартално училище, вече уморени пенсионери с побелели коси и куп болести…

-        Кой е тоя? Винаги те поздравява! – каза Н.Н. с малко завист в гласа.

-        Не го познавам.

-        Може да ти е благодарен за нещо…

-        Може…

-        Помниш ли зимата на седемдесет и шеста? Като събирахме децата от снежните преспи в квартала?

-        Помня…

-         Може и твоят човек да сме го извадили от някоя снежна пряспа…я виж каква му е бяла косата! – пошегува се Н.Н.

-        Може…Мен миналата седмица едно младо момче, на около петдесет да беше, ме черпи с кафе, че съм му опънал ухото, когато бил в дванайсети клас!

-        А! И за какво му опъна ухото?

-        Заради цигари в тоалетната! И от тогава ги отказал!...

-        Благодарни са хората – след кратко мълчание добави Н.Н.

-        Благодарни са… На погребението на моят татко Васко в родното ни селце Лозен ловната дружинка му оказа, например,  голяма почит - гръмна залпово с десет  пушки Ижовки дванайсети калибър!... 

   Той беше директор на селското школо трийсет и шест години и председател на ловната дружинка беше също така… Направи най-красивото училище в цялата околност!... И много хранилки за диви животни се направиха по негово време…

-        Но приживе само лудият Даньо като минаваше край нашата къща му благодареше за зайчата мас, дето татко му я беше дал за  болен пръст: „ Бати   Васко, бати Васко, о-о-о, о-о-о ! Вече няма о-о-ох, няма о-о-ох!“...  

   Иначе подобаваща благодарност от властта така и не получи, беше  безпартиен…  

-        Нали знаеш, че и нас властта не ни потупа по рамото, а свършихме доста – добави Н.Н.

-        Коя власт? На варненското образование ли?

-        Ами, да!

-        Е, че кое по-напред да прави варненската власт по образованието – грамоти за училищните директори ли да пише, или к,во?...

-        Да бе, вярно. Така излезе…

   Притъмня, блеснаха светкавици и прогърмя. Заръмя кротко и замириса на чисто. Чистият и влажен въздух се завъртя под тентите на кафенето, облъхна посетителите и  някакво приповдигнато настроение обзе всички, заговори се високо и възбудено!

   Тогава на съседната маса изневиделица седна човекът с бялата коса.

-        Добър ден, директори! – каза той, докато смъкваше плетената си мокра шапка – Радвам се като ви видя двамата…

-        Вие сте? – учтиво го запита Н.Н.

-        Аз съм Георги от осми б... Отговаряхме ей за онези борчета! – каза човекът с бялата коса.

   И тримата погледнахме към близката борова горичка, засадена по наше време от децата на училището… Дъждът я обливаше щедро, разноцветни капки искряха по острите борови листенца.

-        Моето детство и ученичество минаха с вас и на децата ми също!...А Мигленка, дъщеричката ми, от тукашните фолклорни паралелки, вече пее  в ансамбъл   за народни песни!

-        А, Мигленка ли? Помня я! – преувеличих аз.

-        И тя Ви помни, господин директор!

   Човекът с бялата коса не поръча нищо, стана с лек поклон, каза едно просто „Довиждане, директори!“ и като смачка смутено плетената си шапка в ръка, тръгна с бавни стъпки под тънкия дъждец…

-        Виж как са благодарни хората – след дълго мълчание каза Н.Н.  За какво ти е притрябвала грамота?!

-        Може и да си прав... – добавих аз.

   Блесна за последно, затътна някъде далече, дъждът секна и в парка замириса на бор и туя..

.

07.02. 2018г.,

Спас Спасов

  
           

              

Дървото  Кобоолу

ЗАПОВЕД № РД-418 от 28 април 2004 г.

На основание чл. 110 във връзка с чл. 113, ал. 2 от Закона за биологичното разнообразие заличавам от Държавния регистър на защитените природни обекти защитените дървета:

1. Вековно дърво - летен дъб, в м. Край чешмата, землище на с. Лозен, община Стражица, област Велико Търново, обявено със заповед № 1301 от 5.V.1974 г. на министъра на горите и опазване на природната среда, заведено под № 570 в Държавния регистър на защитените природни обекти, на възраст 640 г., височина 18 м и обиколка на 1,30 м - 6,80 м.

    Него ден някакво тревожно предчувствие се загнезди в мен още от сутринта. Стомахът ми се сви на топка, непрекъснато се оглеждах и ослушвах на всички страни. Децата се кикотеха из градината, а аз все им подвиквах: „По-тихо, моля!“

Беше към десет часа и с жена ми Дари пиехме сутрешното си кафе под  лозата пред къщи. На младини всяко лято гостувахме на моите родители в Лозен, бяха приказни дни...

Отпивах поредната глътка кафе, когато оглушителен трясък разцепи въздуха! Трясъкът се съпроводи от птичи крясък, врани се разгракаха, щъркели нададоха тревожни картечни откоси и целият този птичи свят внезапно  се стрелна от края на селото нагоре, нагоре към небесата като огромна черна птича топка, изпълнена със страх и ужас!…

Грабнах фотоапарата, скочих на велосипеда и се понесох през глава към края на селото! Там заковах, велосипедът се свлече в краката ми, и аз останах с отворена уста без да мога дълго време да възприема картината пред мен…

Беше паднал най-големият клон на стария дъб Кобоолу. Беше се проснал на земята горд и величествен, покрит все още със зелена шума, с много и различни по големина дупки и хралупи от  косове, папуняци, синя гарга  и всякаква друга птича твар, която го населяваше, с останките от няколкото щъркелови гнезда, разпилени около него…

   От различните краища на селото заприиждаха хора, мълчаливо спираха пред проснатия на земята клон, някои даже смъкнаха шапки, други заразпитваха:

-        К, во стана? К, во стана? Как стана?...

Тъй като бях дошъл пръв на местопроизшествието, аз се считах длъжен да отговарям:

-        Ами преди малко се просна! Има няма две три минути…Чухме и дотичах… с колелото и…направих снимки…

-        А птиците, птиците?

-        Ето ги птиците, над нас са…

Хората вдигнаха глави. Голямата черна птича топка вече безмълвно кръжеше над проснатия в пепелта огромен дъбов клон, над своите мъртви жилища, хралупи, гнезда, яйца и малки рожби…Птичата топка покръжа мълчаливо още известно време, после се смали и  изчезна, а хората останаха напразно да се вглеждат във висините след нея…

   Няколко години след този ден паднаха и другите клони на вековния 640 годишен дъб, той се смали, залиня  и умря, а за нас остана само споменът за него. Той така е втъкан в живота на хората, че няма как да се заговори за минали истории в селото, без да се спомене дървото Кобоолу.

   Кой ли не е ползвал неговата щедрост  и величие! Под огромната му сянка някога се правеха димитровденските сборове на селото, висваха гергьовденски люлки, комунистите забиваха червеното си  знаменце по празниците, под дървото пладнуваха говедата и овцете на текезесето, отивайки на водопой към чешмата…

  Като деца тук по цели дни ловяхме паяци с восъчни топчета и гонехме шарени папуняци с разперени гребени! Папуняците прелитаха ниско, с накъсан полет, грабваха с извитите си клюнчета по някоя мушица и весело подвикваха: „Уп-уп-уп-уп!  Уп-уп-уп-уп!  Уп-уп-уп-уп!“ 

   От рани зори селото се огласяше от песните  на птичият свят, населяващ дървото, щъркели протракваха с дългите си червени клюнове и току подлитваха, щастливи, около своите рожби.

   Между големия дъб Кобоолу  и Дядо Спасовата мелница река Шипа правеше осморка, течеше плитка и спокойна, в папура край бреговете й проблясваха сребърни кротушки.

   Нощно време щурци и жабоци се  надпяваха в неистов хор и заедно с едрите като ябълки звезди завършваха пасторалния  вид на това райско кътче…

   Когато тръгвах за Варна, мама Марчи с насълзени очи ми каза:

-        Сине, не забравяй Дървото и птичите песни!

Помълча и добави:

-        И щурците не забравяй!!! Че къде ли ще ги чуеш вече?...

   Дървото Кобоолу с птичите песни отдавна го няма. И щурците не пеят така оглушително. А и на кого ли да запеят? Те всички вече са само снимки от стената…

   Но, когато идвам на гробовете и завия покрай Спасовто лозе и мелницата на дядо, аз отново виждам дървото Кобоолу – разлистено и огромно! И мама и тати виждам все така на пътната вратничка да махат и да се усмихват…И на другите вратнички виждам също така хора да махат, да махат…

  

12.02.2018г.,                                                       

Спас Спасов

  

   

Лозенски фъшкии *

   Едно от нещата, които съпътстват  лозенчанина през целият му житейски път е фъшкията. Още с раждането си той вдъхва аромата на фъшкиения под и през целият си живот диша този аромат и в хубаво и в лошо. 

 Аз не искам да натрапвам на читателя тази неудобна тема, но фъшкията е многопластово понятие и като такова намира място в целокупния живот.

   Докато живеех в Лозен, опознах няколко вида фъшкии.

   Като деца стривахме  сухи конски фъшкии, завивахме ги в изрезки от вестник и ги пушехме като цигари. Ох, какъв аромат имаха тези цигари! Конете на текезесето по цели дни пасяха в Горното ливаде и цигарите от техните фъшкии ухаеха на цъфнала люцерна и мащерка, на дива мента и риган. 

   Чак  като студент, когато запалих за първи път Кент, усетих подобен аромат, но той беше твърде фин и непознат за мен...

   С биволски фъшкии мама Марчи правеше лиоска - смес за измазване подовете на стаите. Тя събираше фъшкии от стадата биволици около село , сипваше ги в голямото цинково корито, добавяше мекина, глина и вода, объркваше всичко и с тази смес лиосваше подовете на стаите с голям вълнен парцал. В началото замирисваше на фъшкии, но след няколко дни стаите се изпълваха с аромата на прясно косена трева и сено от лозенските околности…Изсъхнеха ли, върху подовете мама застилаше красивите разноцветни черги, изтъкани от нейната майчица баба Велика и домът ни грейваше в различни, лозенски цветове и аромати…  

   И дувара пред къщи мама Марчи измазваше така, само че глината беше бяла, вадехме я с татко Васко от виноградските кариери, и повечето дувари в селото се измазваха по този начин…   

   Необичайно  приложение на лозенска фъшкия  беше направено по време на младежка бригада за бране на мента, близо до Кръстачката малко преди Лозен, в нивите под Ментоварната.

   Бях отговорник на тази бригада, един от младежите, Гечо, се напи с мастика и в средата на горещия юлски ден, омаян от миризмата на мента и мастика се просна безжизнен между редовете. Не знаех как да постъпя, за пръв път   отговарях за живота на други хора и изтичах при най- близкия каруцар:

-        Бай Митьо, бай Митьо, моля те, да закараме с каруцата Гечо до амбулаторията да го види доктора, а? - запитах аз с тревога в гласа. 

-        Абе, Спасе, на теб  баща ти даскал, а ти – глупак! Не знаеш ли, че махмурлук се лекува с конски фъшкии?! Учени хора, а не знаят такива прости  неща!

   Бай Митю взе една прясна конска фъшкия в ръка, отвори устата на Гечо и я изцеди във вонящата му на алкохол паст. Гечо премляска, премляска, забели очи, смръщи лице и току се надигна, мърморейки: „К,вай тая мастика, ве, к,вай тая мастика, ве…“

   Почувствах се много виновен, че баща ми е „даскал“, а аз не знам такива прости неща за конските фъшкии…  

   Татко Васко слагаше биволски фъшкии и в пушалката за опушване на пчелите при преглед. Димът от сухите, тлеещи биволски фъшкии миришеше на полски треви и цветя, пчелите се упойваха от тези аромати, ставаха по-сговорчиви и тръгваха накъдето ги насочваше татко с пушалката. Така той освобождаваше питите с мед, нареждаше ги в магазина, а аз го занасях в мазата за центрофужене…

   Зададеше ли се роево време за пчелите, татко приготвяше тръвните и един дълъг прът с чатал накрая.  Тръвните за роевете  се изплитаха от ракитак от местните цигани и се измазваха от тях с биволски фъшкии. Те бяха куполовидни, всяка тръвна в основата си имаше изплетени крачета, а на върха - халка за окачване на дълъг прът, или на клон.  Излезеше ли рой, татко наскубваше маточина от градината и я втриваше от вътрешната страна на тръвната, вдигаше я на дългия прът, тръвната веднага замирисваше на маточина и цъфнали треви, привличаше пчелите и пчелата-майка ги повеждаше към новото им жилище…

   Този метод обаче не винаги беше сполучлив. Понякога пчелата-майка не усещаше аромата на тръвната, луташе се, търсейки друго място, тогава мама Марчи вземаше бучки ситна пръст, хвърляше по лутащата се топка пчели, за да ги насочи към тръвната и подвикваше проточено по тях:

-        Мааат, мааат, мааат! Мааат, мааат, мааат! Мааат, мааат, мааат! …

И до днес не знам защо майка им подвикваше така, но топката пчели изглежда чуваше призивът й  и в края на краищата се насочваше към ароматната тръвна…

   Сухата говежда фъшкия се ползваше и за горене. През зимите Баба Велика слагаше от нея  на огнището, тя гореше като прахан, с нежен пукот пръскаше  искри и аромат на житни ниви и поля…Бобът в глиненото гърне също къкреше от вечерта и добавяше своя аромат на гюзум и магданоз, сваряваше се на мозък и се топеше в устата…  

   В последните години се проявиха и съвсем други приложения на лозенската фъшкия.

   Такива бяха времената, че във връзка с работата  ми като училищен директор във Варна, поискаха справка за моята фамилия от лозенските управници, те отговориха, че съм абсолютно безнадежден – дядо ми някога имал мелница, вършачка и трактор и по тази причина моят род били експлоататори и народни врагове.

 Ядосах се, но бяха духнали демократични повеи, та моя милост, станах директор на едно от най-големите варненски училища за дълги години и без тяхната благословия.

  А дългогодишният директор на лозенското училище и доайен на читалището в селото, нашият татко Васко, спокойно ми каза:      

-       Не се ядосвай, Спасе, това са лозенски фъшкии! И ги има навсякъде! Такива са били и такива ще си останат! Не могат да надскочат боя си… 

   А ти си карай живота и даскаллъка, моето момче, 

както аз съм те учил!

   

Спас Спасов            

9.07.2016г., Варна

*Фъшкии, мн.число - говежди изпражнения.