Газда Андрей

    

  - Утре, дядо, утре, утре! Утре ще ти дойда на гости, сега само минаваме с мама и тати. Да те видим, как си – като скороговорка казваше всеки път малкото Васи когато минавахме край дядо Андрей.

   - Знам, чедо, знам, ама аз дали ще съм жив утре не знам, дядовото...

   - Ще си жив, дядо, ще си жив, аз ти обещавам, ще си жив и утре ще си жив. И тогава ще ти дойда на гости, обещавам! - кимаше Васито, с русата си главица, но така и не можа да погостува на дядо си. В късната есен Газда Андрей се пренесе в отвъдното, а за нас останаха беглите спомени и вината, че не можахме да му погостуваме както трябва, да хапнем от вкусните му зеленчукови манджи, които все започваше на чорба и завършваше на яхния, да пийнем от разкошното му тънко пелинче с  много билки и дюля от градината...

   - На чорба го започнах, а то на яхния стана, ама пък много вкусно! Какво ли не съм му сложил! Хайде, елате да ви нагощавам, елате, дядовото, елате!

  Вече десетина години Газда Андрей живееше сам. Съпругата му Велика почина  твърде млада, той и до днес проплаквашe за нея, понякога необяснима вина стягаше гърдите му...

  Сам се грижеше за имота си - голяма градина с много видове  ябълки, круши, с хубаво черно грозде „Отел” и люцерна за животните.

   - Василе - казваше той на татко Васко понякога, ела да ми ашладисаш една фиданка, взел съм калем за ранна круша от Мандъл Христа...

  Газдата все  слагаше нови фиданки, все сменяше местата им и подготвяше градината за времето когато си замине от този свят. Искаше му се поне тя да радва дъщерята, зетя и внуците, да не си е заминал съвсем напразно, да е оставил нещо след себе си...

  Като отиде в Унгария на гурбет като  градинар си мислеше - „Ех, да се науча аз на тоя бахчеванлък веднъж, пари ще падат! И къща ще направя и добитък ще купя и градината голяма...” 
   Пари не донесе, измамиха го, донесе само ново име – „Газда Андрей„. Нищо че после чиракува в Кесърево при майстор Георги и за три години стана моден обущар, нищо, че се ожени за лична мома от съседното село Лом Черковна Велика Йовева. Лозенчани ти  забождат прякора като етикет и си го носиш цял живот! Така Газда Андрей и младата му съпруга построиха нова, голяма къща с помощта на братята на Велика. Помогнаха им с пари и труд, къщата се обърна с лице към главния път, на двеста метра от центъра на селото, отпред се засадиха два кипариса, те и до ден днешен са там, събрали паметта на годините и като си мисля за тях не смея нито да добавя нито да премахна нещо от моите прости детски спомени за живота  в този дом...

  Къщата беше на два етажа, долната стая беше джамлия, огромният й прозорец, който гледаше към пътя, беше целият украсен с най-различни мушката, сакъсчета, и разноцветни влачещи петунии, белееше и червенееше отдалеч, жените  се спираха и все питаха:

   - Майстор Андрее, ще ми отчеснеш ли от бялото сакъсче, че нямам от него?

  - А, не, аз не им разбирам на тия работи, питайте Велика! – с гордост казваше дядо Андрей -  Тя е някъде по двора!

След малко откъм двора се чуваше: „Були, Андрейце, були Андрейце, ела да те питам нещо...” Лицето на дядо се озаряваше от усмивка, тя цял ден не слизаше от него...

 В тази джамлия стая беше обущарската работилница на Газда Андрей. На отрещната стена  в остъклена рамка висеше майсторското му свидетелство, вписано с красиво калиграфско писмо. Обущарските инструменти бяха наредени на малка масичка с первази. Там имаше различни по големина вити чукове и пили, шила, прави и криви обущарски игли, кръгли кутийки с букови клечки за подметките, кълбета с обущарски конци, лепила, парчета жълт восък, набразден от конците за обувки. Под масата  бяха нахвърлени дървени обущарски калъпи. Зад масичката върху стената имаше няколко рафта с мостри от различни кожи, а под рафтовете - гьон за подметки. Между масичката и рафтовете беше столчето на майстора, без облегалка, но покрито с красиво изплетена от Велика кръгла многоцветна възглавничка като полянка... В работилницата лъхаше лепкава миризма на восък, гьон и мушкато...На столчето, с кожена престилка върху коленете и обувка, обримчена на коляно с кожен каиш, Газда Андрей вземаше една по една от буковите клечки, стиснати между устните му и ги набиваше в подметката. Подстриган нула номер, със сиво бомбе, бяла риза и унгарско елече, Газдата работеше винаги усмихнат и не спираше да бъбри с клиентите, с чираците, с минувачите...В щастливите ми детски спомени от него време се мержелеят две от най разказваните лозенски истории. Ето как ги съм ги чувал във веселата обущарница на дядо Газда Андрей.

   - Либене, я кажи сега как с Мирю стреснахте белберина Иванча? – подхващаше за пореден път дядо Андрей една от многото приказки за двамата близнаци Любен и Мирю, известни зевзеци в селото, ходили и те на гурбет в Унгария. От известно време Либен чиракуваше при Газда Андрея и в работилницата непрекъснато се лееше протяжният му мелодичен глас...Той и не чакаше да го молят...

   - Ами, майсторе, решихме ние с Мирю, другия близнак де, да минем при бръснаря двамата с едно бръснене...Щото в Унгарско сме го правили де...Влизам аз при Иванча и му викам: ”Хубоу да мъ убръснеш, Иване, да натискаш повече, че мий корава четината! И никне бърже!” Иван не говори много, нали го знаеш какъв е сюндюк, само се подсмихва надменно. Демек: „Абе ти ли ще ме учиш как да бръсна!” Излизам аз от бръснарницата, напарфюмиран кат циганин, бръснарят свива устни надменно и даже довиждане не ми казва. Хубоу ама само след пет минути влиза Мирю брадясъл, вълнясъл, с кисела физиономия...”Абе, Иване, аз нали ти казах да натискаш повече, че ми никне бърже брадата?! Ей го на - виж к,во стана!...”Боже, боже! Бръснаря за малко да изтърве бръснача на пода. После като се разбра, че сме съ сменили с Миря, голям смях падна! Ама мъ обръснаха пък без пари де...

    - Я кажи сега, Либене, за грездеите на Мандъл Христа!!! – не спираше да се подхилква Газдата и да набива клечки. То и характерът му беше такъв - закачлив и весел. Понякога разказваше интересни случки и той от своите патила, добавяше, измисляше само и само смях да пада...

    - Какво да ти кажа, Газда -  започваше отново за кой ли път Любен – Среща веднъж Мандъл Христо дядо ти Спаса и го пита:

  -Дядо Спасе, питам те като стар винар - вино на грездеи става ли? 
   При това, сбръчканото като суха круша лице на Мандъл Христа не трепва, само острите му сини очи мигат и те щракат под рунтавите му провиснали вежди. 
  Дядо Спас разбрал, че тука има някаква уловка, щото как така вино ще стане на грездеи, ама нали пусто роднина, кръстник, няма как да му обърнеш гръб...

     - Ами какво да кажа, кръстник. Аз лично не съм получавал от вино грездеи. Ако ти си получавал, кажи! – смирено отговорил дадо Спас.

  - Сега ще ти кажа ! – поучително изпъчил космата гръд Кръстник Христо.

  - Ти нали ми знаеш памидовото лозенце на Чиплак баир през Дълбокия път, ей там на южния скат над Поповия кладенец?

    - Е – казал дядо Спас.

    - Е, есента напълних двеста килограмовото буре с бистро като сълза кехлибарено, памидово винце и го запечатах. Викам си напролет като мине тъговеца ще взема някой лев от него.

   - Е – казъл дядо, Спас, прихапвайки долната си устна.

   - Е, ама – не! Идва търговеца, отиваме в мазата, набивам аз грездей и го надииигам, внимааателно да не ни оплиска винцето като рукне...

   - Е – попитал нетърпеливо дядо Спас, прихапвайки нервно и двете си устни.

   - Е, нищо не рукна! Само грездея изтрака на кухо в бурето! Набивам втори грездей – пак същото! Набивам  трети – пак същото. Разклащам бурето – трака на грездеи! Отварям горната тапа, поглеждаме с търговеца, вътре пълно с грездеи! За смях станах! Виното ми на грездеи да стане! А кажи ми сега ти,  Спасе, като стар винар каква ще да е тая макела?

   - Какво да ти кажа, кръстник. И моето вино веднъж беше станало, ама на каша, цялата маза се беше напълнила с винена каша. Щото моя хубостник Васил, малкият ми син де, като си точил скритом, грездеят изхвърчал, виното се разляло из цялата маза, а те с Венко, комшийчето, сипвали брашно от чувалите да прикрият белята, сипвали брашно та направили винена каша за цяло село...Та и ти що не питаш Якимчо, племенника си де, откъде е намерил толкова много грездеи да ги набива всеки път, когато си краде винце?! – престанал да си похапва устните дядо Спас, обърнал се учтиво и си тръгнал, а Мандъл Христо се провикнал след него:

   - Бай Спасе, ти наистина си стар винар, разбираш им на тия работи!

   Смях и кикотене изпълваха обущарската работилничка на Газда Андрей след такива разкази! Така и работата спореше повече и клиентите се застояваха по-дълго време а и все поръчваха по нещо – я подметка да се смени, я токчета да се поправят...Новите обувки Газда Андрей излагаше в малко магазинче на площада, в една малка приземна стаичка от голямата къща на Кръстник Христа. Газдата отваряше магазинчето вечерно време и сам продаваше, но нямаше много мющерии за нови обувки, хората все кърпеха и доизносваха старото...

   Затова и когато  го запалиха по време на национализацията Газдата не го преживя дълбоко. Усмивката не слизаше от лицето му, под път и над път плюеше новата комунистическа власт.

     - Сега какво ще ми вземат като ми изгориха дюкянчето? Ще вземат на босия цървулите! – обясняваше той на всички в кръчмата, докато един следобяд го прибраха в кметството и му теглиха пердаха...

     - Не ме е яд да ме бяха сритали атове, а то – магарета! На вас ви  дай само да плячкосвате чуждото и чуждите булки да задявате - не спираше Газдата.

   Отношенията на Газда Андрей с новата власт се изостриха, той се изнерви и тогава се случи непоправимото. Веднъж без повод с все сила удари белия вол с дрянова пръчка  докато го впрягаше. Дряновицата се счупи и една малка треска без милост се заби в лявото му око. Светът на майстор Андрея блесна за миг като светкавица и угасна...

   - Бог ме наказа! Ех, много ми знаеше устата! - упрекна той сам себе си и млъкна.

Завинаги. 

Не чуха повече гласът му ни в кръчмата, ни на улицата. 
И в работилничката не се чуха повече веселите  гласове на чираците, тя постепенно се смали и умря... 

Почина и Велика.

След нея се затриха и белите и червени сакъсчета и мушката и джамлията прозорец също ослепя.

   После Газдата премести масичката с обущарски инструменти под стълбището. Лепеше галоши, слагаше емички на стари обувки. С едно око, с черна превръзка на другото и сиво бомбе, с вирната глава, Газда Андрей започна да гледа на света вече под друг ъгъл...От текезесето прибраха воловете и земята, оставиха му десетина кокошки, червени легхорни...В мазата нямаше делви и качета със зимнина, нямаше чували с брашно. Хлябът се печеше в селската фурна срещу купони...Но му остана буренцето с лозенското тръпчиво пелинче с многото билки от градината. От него главата на Газдата се замайваше, топлина се разнасяше по жилите му, той сядаше на майсторското столче пред дюкяна, върху възглавничката на Велика, с бомбе в ръцете и стоеше там гологлав с часове...

   - Газда, какво си я лъснал тая глава като църковно кубе? – се провикна  комшията Енчо.

   - От симпрото е, комшу, от симпрото! Дъщерята Марийка ми го носи за прането. Ама аз и главата си мия с него – я виж  каква лъскава става! 

      - А къде са ти мушкатата от прозореца?

    - Ех, ами без Велика... А и не им разбирам аз на тия работи, Енчо... Ей - кипарисите! Те ми стигат. Пък и миришат на тамян! - нагласи устни като за усмивка Газдата, но от здравото му око една сълза се търкулна в улея на сивото бомбе и направи там полукръг...

Спас Спасов

22.05.2014г.
Варна