Дървото  Кобоолу

ЗАПОВЕД № РД-418 от 28 април 2004 г.

На основание чл. 110 във връзка с чл. 113, ал. 2 от Закона за биологичното разнообразие заличавам от Държавния регистър на защитените природни обекти защитените дървета:

1. Вековно дърво - летен дъб, в м. Край чешмата, землище на с. Лозен, община Стражица, област Велико Търново, обявено със заповед № 1301 от 5.V.1974 г. на министъра на горите и опазване на природната среда, заведено под № 570 в Държавния регистър на защитените природни обекти, на възраст 640 г., височина 18 м и обиколка на 1,30 м - 6,80 м.

    Него ден някакво тревожно предчувствие се загнезди в мен още от сутринта. Стомахът ми се сви на топка, непрекъснато се оглеждах и ослушвах на всички страни. Децата се кикотеха из градината, а аз все им подвиквах: „По-тихо, моля!“

Беше към десет часа и с жена ми Дари пиехме сутрешното си кафе под  лозата пред къщи. На младини всяко лято гостувахме на моите родители в Лозен, бяха приказни дни...

Отпивах поредната глътка кафе, когато оглушителен трясък разцепи въздуха! Трясъкът се съпроводи от птичи крясък, врани се разгракаха, щъркели нададоха тревожни картечни откоси и целият този птичи свят внезапно  се стрелна от края на селото нагоре, нагоре към небесата като огромна черна птича топка, изпълнена със страх и ужас!…

Грабнах фотоапарата, скочих на велосипеда и се понесох през глава към края на селото! Там заковах, велосипедът се свлече в краката ми, и аз останах с отворена уста без да мога дълго време да възприема картината пред мен…

Беше паднал най-големият клон на стария дъб Кобоолу. Беше се проснал на земята горд и величествен, покрит все още със зелена шума, с много и различни по големина дупки и хралупи от  косове, папуняци, синя гарга  и всякаква друга птича твар, която го населяваше, с останките от няколкото щъркелови гнезда, разпилени около него…

   От различните краища на селото заприиждаха хора, мълчаливо спираха пред проснатия на земята клон, някои даже смъкнаха шапки, други заразпитваха:

-        К, во стана? К, во стана? Как стана?...

Тъй като бях дошъл пръв на местопроизшествието, аз се считах длъжен да отговарям:

-        Ами преди малко се просна! Има няма две три минути…Чухме и дотичах… с колелото и…направих снимки…

-        А птиците, птиците?

-        Ето ги птиците, над нас са…

Хората вдигнаха глави. Голямата черна птича топка вече безмълвно кръжеше над проснатия в пепелта огромен дъбов клон, над своите мъртви жилища, хралупи, гнезда, яйца и малки рожби…Птичата топка покръжа мълчаливо още известно време, после се смали и  изчезна, а хората останаха напразно да се вглеждат във висините след нея…

   Няколко години след този ден паднаха и другите клони на вековния 640 годишен дъб, той се смали, залиня  и умря, а за нас остана само споменът за него. Той така е втъкан в живота на хората, че няма как да се заговори за минали истории в селото, без да се спомене дървото Кобоолу.

   Кой ли не е ползвал неговата щедрост  и величие! Под огромната му сянка някога се правеха димитровденските сборове на селото, висваха гергьовденски люлки, комунистите забиваха червеното си  знаменце по празниците, под дървото пладнуваха говедата и овцете на текезесето, отивайки на водопой към чешмата…

  Като деца тук по цели дни ловяхме паяци с восъчни топчета и гонехме шарени папуняци с разперени гребени! Папуняците прелитаха ниско, с накъсан полет, грабваха с извитите си клюнчета по някоя мушица и весело подвикваха: „Уп-уп-уп-уп!  Уп-уп-уп-уп!  Уп-уп-уп-уп!“ 

   От рани зори селото се огласяше от песните  на птичият свят, населяващ дървото, щъркели протракваха с дългите си червени клюнове и току подлитваха, щастливи, около своите рожби.

   Между големия дъб Кобоолу  и Дядо Спасовата мелница река Шипа правеше осморка, течеше плитка и спокойна, в папура край бреговете й проблясваха сребърни кротушки.

   Нощно време щурци и жабоци се  надпяваха в неистов хор и заедно с едрите като ябълки звезди завършваха пасторалния  вид на това райско кътче…

   Когато тръгвах за Варна, мама Марчи с насълзени очи ми каза:

-        Сине, не забравяй Дървото и птичите песни!

Помълча и добави:

-        И щурците не забравяй!!! Че къде ли ще ги чуеш вече?...

   Дървото Кобоолу с птичите песни отдавна го няма. И щурците не пеят така оглушително. А и на кого ли да запеят? Те всички вече са само снимки от стената…

   Но, когато идвам на гробовете и завия покрай Спасовто лозе и мелницата на дядо, аз отново виждам дървото Кобоолу – разлистено и огромно! И мама и тати виждам все така на пътната вратничка да махат и да се усмихват…И на другите вратнички виждам също така хора да махат, да махат…

  

12.02.2018г.,                                                       

Спас Спасов