Лозенски фъшкии *

   Едно от нещата, които съпътстват  лозенчанина през целият му житейски път е фъшкията. Още с раждането си той вдъхва аромата на фъшкиения под и през целият си живот диша този аромат и в хубаво и в лошо. 

 Аз не искам да натрапвам на читателя тази неудобна тема, но фъшкията е многопластово понятие и като такова намира място в целокупния живот.

   Докато живеех в Лозен, опознах няколко вида фъшкии.

   Като деца стривахме  сухи конски фъшкии, завивахме ги в изрезки от вестник и ги пушехме като цигари. Ох, какъв аромат имаха тези цигари! Конете на текезесето по цели дни пасяха в Горното ливаде и цигарите от техните фъшкии ухаеха на цъфнала люцерна и мащерка, на дива мента и риган. 

   Чак  като студент, когато запалих за първи път Кент, усетих подобен аромат, но той беше твърде фин и непознат за мен...

   С биволски фъшкии мама Марчи правеше лиоска - смес за измазване подовете на стаите. Тя събираше фъшкии от стадата биволици около село , сипваше ги в голямото цинково корито, добавяше мекина, глина и вода, объркваше всичко и с тази смес лиосваше подовете на стаите с голям вълнен парцал. В началото замирисваше на фъшкии, но след няколко дни стаите се изпълваха с аромата на прясно косена трева и сено от лозенските околности…Изсъхнеха ли, върху подовете мама застилаше красивите разноцветни черги, изтъкани от нейната майчица баба Велика и домът ни грейваше в различни, лозенски цветове и аромати…  

   И дувара пред къщи мама Марчи измазваше така, само че глината беше бяла, вадехме я с татко Васко от виноградските кариери, и повечето дувари в селото се измазваха по този начин…   

   Необичайно  приложение на лозенска фъшкия  беше направено по време на младежка бригада за бране на мента, близо до Кръстачката малко преди Лозен, в нивите под Ментоварната.

   Бях отговорник на тази бригада, един от младежите, Гечо, се напи с мастика и в средата на горещия юлски ден, омаян от миризмата на мента и мастика се просна безжизнен между редовете. Не знаех как да постъпя, за пръв път   отговарях за живота на други хора и изтичах при най- близкия каруцар:

-        Бай Митьо, бай Митьо, моля те, да закараме с каруцата Гечо до амбулаторията да го види доктора, а? - запитах аз с тревога в гласа. 

-        Абе, Спасе, на теб  баща ти даскал, а ти – глупак! Не знаеш ли, че махмурлук се лекува с конски фъшкии?! Учени хора, а не знаят такива прости  неща!

   Бай Митю взе една прясна конска фъшкия в ръка, отвори устата на Гечо и я изцеди във вонящата му на алкохол паст. Гечо премляска, премляска, забели очи, смръщи лице и току се надигна, мърморейки: „К,вай тая мастика, ве, к,вай тая мастика, ве…“

   Почувствах се много виновен, че баща ми е „даскал“, а аз не знам такива прости неща за конските фъшкии…  

   Татко Васко слагаше биволски фъшкии и в пушалката за опушване на пчелите при преглед. Димът от сухите, тлеещи биволски фъшкии миришеше на полски треви и цветя, пчелите се упойваха от тези аромати, ставаха по-сговорчиви и тръгваха накъдето ги насочваше татко с пушалката. Така той освобождаваше питите с мед, нареждаше ги в магазина, а аз го занасях в мазата за центрофужене…

   Зададеше ли се роево време за пчелите, татко приготвяше тръвните и един дълъг прът с чатал накрая.  Тръвните за роевете  се изплитаха от ракитак от местните цигани и се измазваха от тях с биволски фъшкии. Те бяха куполовидни, всяка тръвна в основата си имаше изплетени крачета, а на върха - халка за окачване на дълъг прът, или на клон.  Излезеше ли рой, татко наскубваше маточина от градината и я втриваше от вътрешната страна на тръвната, вдигаше я на дългия прът, тръвната веднага замирисваше на маточина и цъфнали треви, привличаше пчелите и пчелата-майка ги повеждаше към новото им жилище…

   Този метод обаче не винаги беше сполучлив. Понякога пчелата-майка не усещаше аромата на тръвната, луташе се, търсейки друго място, тогава мама Марчи вземаше бучки ситна пръст, хвърляше по лутащата се топка пчели, за да ги насочи към тръвната и подвикваше проточено по тях:

-        Мааат, мааат, мааат! Мааат, мааат, мааат! Мааат, мааат, мааат! …

И до днес не знам защо майка им подвикваше така, но топката пчели изглежда чуваше призивът й  и в края на краищата се насочваше към ароматната тръвна…

   Сухата говежда фъшкия се ползваше и за горене. През зимите Баба Велика слагаше от нея  на огнището, тя гореше като прахан, с нежен пукот пръскаше  искри и аромат на житни ниви и поля…Бобът в глиненото гърне също къкреше от вечерта и добавяше своя аромат на гюзум и магданоз, сваряваше се на мозък и се топеше в устата…  

   В последните години се проявиха и съвсем други приложения на лозенската фъшкия.

   Такива бяха времената, че във връзка с работата  ми като училищен директор във Варна, поискаха справка за моята фамилия от лозенските управници, те отговориха, че съм абсолютно безнадежден – дядо ми някога имал мелница, вършачка и трактор и по тази причина моят род били експлоататори и народни врагове.

 Ядосах се, но бяха духнали демократични повеи, та моя милост, станах директор на едно от най-големите варненски училища за дълги години и без тяхната благословия.

  А дългогодишният директор на лозенското училище и доайен на читалището в селото, нашият татко Васко, спокойно ми каза:      

-       Не се ядосвай, Спасе, това са лозенски фъшкии! И ги има навсякъде! Такива са били и такива ще си останат! Не могат да надскочат боя си… 

   А ти си карай живота и даскаллъка, моето момче, 

както аз съм те учил!

   

Спас Спасов            

9.07.2016г., Варна

*Фъшкии, мн.число - говежди изпражнения.