Среднощен път
- К,во викаш?
- Викам да намалиш малко!
- Че не карам бързо?!
- Бе, не знайш какво ще изкочи...
- К, вото и да изкочи…Виж къде ми бият фаровете!
- Бият, бият, ама не знайш...
- Че няма да се влачим цяла нощ, я!
- Е, тъй, тъй...
Връщахме се от лов със сина. В багажника на Голфа, върху найлон се потръскваха трофеите – два заека и плешка от сърна. Бях щастлив. Това беше първият ни лов заедно и синът удари сърна! Видях го как за секунда се изправи от храста, присви очи, за миг студен отблясък мина през тях и се чу плоският и отсечен изстрел на ижовката му!
- Ударихте! Ударихте я, даскале! – подвикна се от няколко места, лицето на сина ми засия, заподтичахме се към удареното животно, там вече се бяха събрали колегите.
- С един изстрел, младеж! Браво! Браво и на татко ти! Че те е научил …
- Брей, аз съм имал точен мерник! – приемаше поздравленията синът, беше на седмото небе, майчините му гълъбови очи струяха доброта към всички, но когато подръпна убития съръндак за малките рогца, аз пак зърнах в тях студения отблясък и не знам защо, но непозната болка стегна за миг гърдите ми...
После забравих за нея и сега се носехме с Голфа по нощния път за Варна.
Още като тръгвахме обаче, понесох в себе си някаква тревога, накакво предчувствие ми се загнезди, замрънках да се кара бавно, да се внимава с това нощно кормуване, защото животни по полето много, те се привличат от светлината на фаровете и като слепи бягат точно срещу нея...Синът така и не ме слушаше, той си караше по неговия начин, бях почнал вече сам да си омръзвам с мърморенето, когато внезапно изсвириха спирачките, глух удар разтресе колата, тя рязко поднесе надясно и закова.
Докато разкопчея колана видях на фаровете как синът приклекна пред колата, сянката му за миг се издължи напред по асфалта, после се смали, той се върна, взе шишето с вода и пак се надвеси. Надвесих се и аз, и тогава видях безпомощно треперещо малко сърненце, синът сипваше вода в шепа и се опитваше да натопи муцунката му в нея. Сърнето примляска, разкваси уста и се изправи. Коленцата му се сгънаха един два пъти, синът го погали по главицата, по рогцата, по шията...
Вгледах се в очите на сина - нямаше и следа от студения отблясък в тях...
Повя хлад и влажен аромат се разнесе от полето, сърнето раздвижи ноздри, изпружи се към слънчогледовата нива, после безшумно с няколко скока се изгуби в тъмнината...
...Двигателят отново забуча монотонно, фаровете осветяваха ту тревите, ту върховете на крайпътните храсти, Голфът летеше по среднощния път спокойно и уверено, гърдите ме отпуснаха и блажена дрямка ме налегна...
А може би беше измамна тази блаженост? Нима човек знае кога ледено студен отблясък от нечии очи ще го застигне по пътя...
Спас Спасов
24.10.2014г.
Варна
