География
Цяла география са имената на Лозенските местности. Татко Васко ни остави дълъг списък. Спасовата мелница, Спасовото лозе, Вадата, Кенерлика, Горното ливаде, Маламката, Карапетлика, Иреклика, Назлювата воденица, Новият канал, Новият мост, Балиново, Тютюнени, Корията, Чеплак баир, Памуклу, Тетрата, Чакъла, Татарени, Дядовата Иванова вратница, Марков чаир...не мога да изброя всички, би трябвало още да бях поживял тук...
Ловуванията ми в тези земи с татко Васко бяха приказни, в съзнанието ми и до ден днешен са загнездени вълшебни картини от излетите ни из лозенската география...
Бяха осемдесетте години на миналия век, през зимната ваканция с моята съпруга Дари и децата дойдохме в Лозен, да погостуваме и да половуваме с татко.
Утринта беше студена, снегът приглушено хрупкаше под краката ни, гъстата мъгла беше напълно скрила света от нас, движехме се напосоки. Предната вечер сред ловджиите на селото се чу, че имало прелет към Новия канал и сега с татко се опитвахме да слезем до Каменската минушка и оттам на запад по канала да се придвижим до Новия мост, а после можеше да се стигне и до Денювата воденица... Надявахме се да вдигнем повече ята юрдеци, патици и гъски.
След Каменската минушка се разделихме и татко мина от отсрещната страна на канала, откъм Бълиново, а аз от страната на Долното ливади, движехме се по течението, мъглата понякога се разреждаше и тогава, току пред очите ни, като сребърни блясваха заскрежени паяжини, клонки и листа - същинска бяла, зимна приказка...
Нищо не се вдигаше, само яребици уплашено притичваха към близките гъстаци, двойки фазани се смотаваха след тях, но ние бяхме излезли за прелетен дивеч...
Вече наближавахме моста за Бълиново, когато от към татковата страна се чу изстрел! Затичах се към моста:
- К,во стана? К,во стана? – тревожно се запровиквах, предусещайки, че нещо не е наред.
- Ама че беля стана, ама че стана една...Спасе, тук ли си? Гледай, какво направихме!
През мъглата, картината която видях беше като нереална – върху белия сняг, с разперени крила, лежеше черен ибис! Птицата потрепваше с крила, оперението й проблясваше в черни и тъмно синьо - кафяви нюанси, единият й крак червенееше напреко, а около него, върху снега, аленееха капки кръв...
- Спасе, не знам как стана! Помислих, че е гъска! – заоправдава се татко. То в тая мъгла... Вижда ли се нещо, я?
- Е, татко, нищо, какво толкова -зауспокоявах го аз – тя птицата е жива!
- Жива, жива... Ти знаеш ли каква е тази птица? Ибис! Свещена птица! Преди година дойдоха тука - една двойка. Я да видим! Май съм ранил мъжкият...
-
И сега - какво?
- Сега - ловът приключи - връщаме се – каза татко, наведе се към птицата, прибра внимателно крилата й, докато го вдигаше, ибисът го клъвна гневно по ръката с червеният си остър клюн.
- Хайде, миличък, успокой се – татко го погали по главата, по гърба към опашката, птицата затихна и татко я сложи под мишница, така слагаше хлябът, когато го вземаше още топъл от фурната и го понесе към село...
Че ловът приключи, ми стана напълно ясно когато отново минахме по Новия мост, после покрай Казана за ракия, през площада и се озовахме пред училището. Беше неделя, ваканция, в училището беше тихо, замириса на гювеч и други вкуснотии като минахме покрай столовата, там за децата готвеше леля Норка, наша роднина и винаги миришеше така... После се озовахме в дърводелската работилница - някаква тайнственост лъхаше от тази работилница, тук почти всички машини бяха от дядовата мелница преди да я съсипят, татко ги беше пренесъл у нас, а сега те попълваха необходимият училищен инвентар. Най-интересен за децата беше дърводелският струг, тук в часовете по трудово обучение се изработваха най-различни сувенири – свещници, декоративни чашки, лъжици, дъски за рязане на хляб като риби.И до днес някои от тях украсяват лозенските домове.
Татко резна на банцига две тънки летвички, лъхна на бор и смола, с бинт и марля от аптечката и летвичките направи шина на ранения крак на ибиса, той вирна глава, закима с нея напред - назад, напред - назад и гордо се заразхожда из работилницата.
- Ами това е, Спасе. Сега ще му донесем вода и храна, ще се обадим на леля ти Нора да се грижи за него, ние също ще го наобикаляме, нали? -
каза татко успокоен, гласът му беше станал нежен и благ, нямаше ги вече притеснението и тревогата на лицето му…
Към обяд се прибрахме в къщи, татко цветущо разказа необичайната ловна история на децата и жените и още недовършил, децата ни задърпаха към училището. Ходехме всеки ден, носехме храна и вода, ибисът назидателно кимаше с глава, разхождаше се гордо из кабинета и сякаш казваше: „ Така, така, старайте се, аз не съм кой да е, да-а-а, не съм кой да е! “
Докато - един ден! Един ден ибисът изчезна! Врати, прозорци – всичко беше заключено, цяло и непокътнато, ибисът го нямаше… Къде ли не търсихме – в шкафове, зад тях, зад завеси, под тях, търсихме извън кабинета, претърсихме целия първи етаж! Ибисът просто го нямаше! Всички много се натъжихме, децата се разплакаха, сълзи напираха и в татковите и в моите очи…
После ваканцията свърши, ние се прибрахме в големия град, работата ни увлече и забравихме историята с черния ибис. И не бих ви я разказвал, ако не бяха странните събития, които се случиха след това…
Една късна вечер, тъкмо заспивах, изморен от трудният ми ден на училищен директор, телефонът тревожно иззвъня. Посягайки към слушалката, аз вече знаех, че това е татко Васко, през умът ми минаха какви ли не тревожни мисли, да не би да е болен някой на село, да не се е случило нещо лошо…
- Спасе, появи се! – каза татко с някакво облекчение в гласа.
- Кой, татко?
- Ибисът, сине, видели ги ловци, с женската, в Горното ливаде, покрай Вадата към Маламката.
- Ти лично видя ли го?
- Аз лично не, но цялата дружинка говори за това! Разхождали се с женската в ливадите и кльонкали* из водата за рибчици, за жабоци!
- Браво-о-о-о! – зарадвах се аз.
- А Вадата към Маламката била задръстена с кротушки!!! Хайде идвайте си с децата да идем за риба!
След ден - два с татко и децата бяхме на Вадата, с татко влязохме във водата и с дълги прътове заръчкахме из папура, рибоците - сребристи каракуди и прозрачни кротушки запориха на ята размътената вода нагоре, нагоре срещу течението далеч до самообразувалият се бент.
- Спасе, погледни! - чух гласа на татко, той се беше изправил и втренчено гледаше напред.
Погледнах и аз. Там покрай Вадата, в мочурливото ливади, гордо крачеше с дългите си червени крака черният ибис и кимаше с глава - напред назад, напред назад, свита и по-дребна, до него скромно шляпаше другарката му.
- Виждаш ли как се грижи за другарката си? – пошепна татко.
Чак сега забелязах, как ибисът от време на време се навеждаше и кльонкаше с човка във водата, а женската клъвваше с дългият си клюн от надошлите рибчици…
- Спасе, знаеш ли, той кльонка и за нас!!! – зашепна пак татко.
- Погледни, Вадата завря от рибоци!!! – не спираше татко.
Колкото повече доближаваме ибисите и бента, толкова повече ставаха рибоците във Вадата пред нас!
- Гледай, гледай! Чудо, невиждано! – шепнеше татко.
Тогава, като че ли ибисът спря, закима с глава на едно място и над мочурливото горно ливади се чу:
- Аз нали ви казах, че не съм кой да е? Да, да! Нали ви казах!!!...
Децата бяха застинали с отворени уста, бяха спрели с непрекъснатите си въпроси и гледаха с ококорени очи! И до днес съжалявам, че тогава нямахме смартфони, та да запишем цялото това чудо...
После с едно изваждане на татковия рибарски сак с конската петъла накрая за късмет, напълнихме голямата цилиндрична кофа с кротушки и улисани от големия улов, не забелязахме кога черният ибис и другарката му са отлетели…
Но това не беше единственото чудо, случило се по него време из лозенската география. През август същата година с татко бяхме на лов за пъдпъдъци, бродехме из люцерните на Кенерлика, над Горното ливади, стигнахме чак до Иреклика. Може и нарочно да бяха забавили косенето на люцерните, ( агрономът на текезесето също беше ловджия!… ), но те бяха направо фрашкани с пъдпъдък. Пъдпъдъкът пееше от всякъде! Мокри до кръста от сутрешната роса, ние едва смогвахме да събираме отстреляния дивеч, висилките натежаха на кръстовете ни от дивеча и тогава измежду пъдпъдъчия хор ми се стори, че отново чувам вълшебният глас на черния ибис:
- Сега вече разбрахте, че не съм кой да е, а? Нали ви казах! Казах ви-и-и-и!
Обърнах се към татко, пушката му беше замлъкнала, той стоеше в някаква застинала поза, наклонен на дясно, сякаш заслушан в нещо мистично…
Цяла година се случваха все такива странни неща из лозенската география!
Есента след дъждовете под Корията, между храстите на полянките в Тютюнени, на туфи, на туфи, за една нощ се белнаха толкова печурки, че мама Марчи и татко Васко не можаха да им насмогнат, та зацвърчяха всички тигани в махалата и замириса на пресни пържени печурки чак до края на селото, виснаха нанизи със сушени гъби по дворовете, наредиха се стерилизирани буркани в мазите…
А каква есен - чудо беше!
От Памуклу до Тетрата, през Чакъла и до Дядовата Иванова Вратница някой беше разсипал всички възможни цветове по ниските мешови дървета, по тетрата, по крайпътните храсти между малките нивици за частно ползване… Есенното слънце огряваше всичко и знойно ухание се разнасяше из лозенските земи, заобиколили отвсякъде селцето.
И още нещо, което появата на свещената птица, черният ибис, в околностите на Лозен ме накара да видя с очите си и никога да не забравя - щедростта и добротата, които струяха тук отвсякъде…
Всичко в тези земи беше разпределено свише, нямаше нужда да се напрягаш и да водиш битки за каквото и да е, стига ти самият да се вместиш в схемата за щедрост и доброта на лозенската география.
Макар, че мнозина лозенчани така и не успяха да се вместят в тази схема…
Може би не бяха срещали свещената птица?
кльонкане* - рибарски термин - почукване по водата с цел привличане на риби
Спас Спасов
11.10.2015г., Варна
