Варненски ветрове

Спас Спасов

Ама, че вятър!

Отбрули шапката ми идиотка, под която скривам безилюзорното си лице и я понесе из квартала.

Много големи илюзии се изгубиха напоследък, затова нахлупвам шапка идиотка, та да не се вижда лицето ми от тези, които все още кътат по някоя илюзия…

Заподтичах след нея, криволичейки и залягайки тук-там, докато най-сетне тя се закеркенечи в накакъв храст, та успях отново да я нахлупя.

И ме напуши на смях заради мен самият и Чурулик Пенчо!

Чурулик Пенчо беше начален учител в училището, в което за пръв път станах варненски учител.

Не знам от къде произлизаше прозвището му, може би заради тънкият му и писклив гласец, но се броеше за важна особа - с бомбе и вратовръзка!

Респектирах се от външния му вид и дори бях се размечтал за такива атрибути до една зимна утрин, когато варненският вятър отбрули и неговото бомбе и го понесе из училищния двор!

Бомбето се търкаля, Чурулик Пенчо - след него! Опитва се да се наведе и да го хване, но беше пълничък и не можеше да го стигне! Накрая се пльосна върху него и го залови, но пък смачка фасона му…

От прозорците на класните стаи децата се превиваха от смях!

Ей така варненските ветрове отнасяха големите илюзии…

Всички ре

 Орехът

Спас Спасов

Остарях и ставам все по-рано.

Моите на стари години ставаха по тъмно, за да нахранят добитъка. Добитъкът сутрин притропва нетърпеливо и ако не го нахраниш навреме, започва да мучи.

Аз нямам животни, които да храня рано сутринта, но още в ранни зори ставам и докато отпивам първото кафенце на терасата, храня надеждите си за днешния ден…

Бризът полюшва клоните на големия орех отсреща, той почти ме докосва с ароматните си листа, излъчва тръпчив аромат на йод и сутрешна хладина и пречиства гърдите ми и мислите ми пречиства също така…

Орехът е силно и дълговечно дърво, затова от край време хората засяват орех в двора си, за да носи той сила, енергия и дълговечност в този дом.

Към края на дните си моят татко създаде много орехови фиданки от ядки, месеци наред обикаляше селските мери с пълна с фиданки раница, засаждаше ги на влажни и подветрени места и се връщаше късно вечер капнал от умора, но щастлив и някак загадъчно усмихнат…

- Каквато ядката, такова и дървото - казваше той и събираше орехите за фиданки от Дядоспасовия орех, останал самотен на мястото на унищожената му от комунистите мелница...

Когато идваше на гости пролетно време, в раницата си татко винаги слагаше по няколко орехови фиданки, засадихме и в дворчето на Доброглед и в съседните дворчета също така дадохме да се засадят.

Кой знае дали и този мой орех, който всяка сутрин ми маха с тръпчивите си ароматни гранки не е от дядоспасовите?

Не помня ние да сме го садили, но и не зная откъде идва това мое необяснимо усещане, че орехът е от нашите?

Може би защото преди много години някой също така добър човек го е засадил тук, за да носи той здраве и дълговечност на хората, от околните жилища.