Дядовата мелница
Като минеш край Спасовото лозе, малко преди
моста в началото на селото, непосредствено до пътя се намираше Дядоспасовата мелница. Тя беше естествен
завършек на едно триъгълно парче земя, собственост на Спас Македонеца,
оградено отгоре от Вадата, а отдолу от рекичката Шипа. Част от водите на Вадата
минаваха през мелницата, за да охлаждат двигателя й, после, леко затоплени, се
вливаха в прозрачните води на Шипа. Там, до огромния дъб Кобоолу река Шипа
правеше осморка, водата течеше бавно и в папура около бреговете й се
пълнеше с малки прозрачни рибки,
наричани от местните хора кротушки, сребролюспа каракуда и най-различни жабоци. Нощно време жабоци и щурци неистово огласяха околността и заедно с едрите като ябълки звезди,
завършваха пасторалният вид на това райско място.
Сградата
на мелницата беше почти двуетажна - с висока маза, с каменни стени и
правоъгълни прозорци с дъгообразна извивка в горния им край и вертикални метални пръчки за решетки, с покрив
от посивели, обхванати от лишеи турски
керемиди. Построена преди всичко като съоръжение за правене на мливо на хората от селото, видът й не се
различаваше от този на другите мелнички
от трийсетте години на миналия
век по тези места.
Виж двигателят!
Двигателят й беше американски,
двутактов с едно бутало, водно охлаждане и магнетно запалване. Как дядо Спас и
неговите съдружници бяха успели да се снабдят с това чудо на техниката не е известно. Помня само, че когато дядо и татко
настройваха магнентното запалване на двигателя от мелницата се разнасяше
властния глас на дядо :
-
Василе,
хващай маховика ! – разпореждаше той и мушкаше ръка до рамо в магнета, за да
установи кога има и кога няма ток.
Татко завърташе маховика лека-полека, на четвъртини, а дядо, с пръсти върху полюсите,
уточняваше след всяко завъртане:
-
Няма.
-
Няма.
-
Няма.
-
О-о-х!
– това „О-о-х!” беше предизвикано от електрическата искра на магнета,
означаваше „Има ток !” и там се фиксираше
засмукването и запалването на гаста. Но тъй като от тежкия маховик настройките скоро се
разваляха, то от мелницата периодически се чуваше:
-
Няма.
-
Няма.
-
О-о-х!...
-
Няма.
-
Няма.
-
Няма.
-
О-о-х!...
Така се поддържаше ефективната работа на американския мелничен двигател.
Движението от мотора към
двойката мелнични камъни за фино брашно
и булгур се предаваше чрез два широки каиша. Задвижването на сита, ленти и елеватори също ставаше с различни видове
каиши, те съскаха и плющяха, понякога се изплъзваха и падаха, а дядо ги подмазваше с буца кехлибарена, ароматна борова смола. В
задимената от паспала мелница миришеше на влажно, прясно брашно и бор.
Понякога се скъсваше каиш, мелницата
замираше, и дядо се заемаше да съедини
двете части на каиша със специални
метални скоби, каквито имаше в изобилие. Тогава от мелницата се разнасяше тънкото му фалцетно гласче с македонски акцент, съпровождано от ударите на големия чук:
-
Макя
ти, каишченце бугарско!
Ке се късаш, а?! Ке ми праивиш мискинлици, а?!
Така мелницата беше колкото моторна,
толкова и ръчна, но мелеше хубаво,
бяло брашенце. В последно време
идваха мливари и от съседните села,
хлябът ставаше все по-ароматен и пухкав, а дядо и татко все по-уверени и
усмихнати.
Покривът
на дядовата мелница се украсяваше от метален комин чрез който двигателят
дишаше . „Пльонк!”, „Пльонк!”, „Пльонк!” – се разнасяше
от него. При всяко “пльонкане” от комина излиташе синьо ореолче, като кравайче,
под него – второ, трето...Те се носеха в
небето едно под друго, едно под друго, горните изчезваха високо в топлия
въздух, а под тях се нанизваха нови и нови. Бях
прехласнат, за мен това беше някакво чудо. Веднъж, гледайки вълшебните
сини кравайчета се изплъзнах от ръцете
на мама и вървейки назад, забих
глава в крайбрежната тиня на реката. Надойдоха циганки от съседния катун,
заналиваха с бардуци вода в шепите си да
измият лицето ми...А аз продължавах да поглеждам назад към чудната дядова
мелница.
На
няколко стотин метра надолу от мелницата се намираше една от най-красивите чешми в околността. Водата й беше
хваната от съседния хълм и се смяташе за
лековита. Имаше две големи и няколко
малки корита. Тук идваха на водопой животни от селото, перяха се черги, избелваха се платна, чуваше се женска глъч и тупане на бухалки.
С високо запретнати поли и колички с пране, младите булки
тупаха с бухалките, знаеха всичко за всекиго от селото, разказваха и примираха от смях...
След
осморката при Кобоолу река Шипа минаваше бавно и спокойно покрай мелницата,
покрай чешмата, обзета по двата бряга от най-различни по възраст и форма върби
и ракитак, промушваше се тихо под моста и продължаваше
към долния край на селото.
Тук в спокойните
години преди национализацията, хората сеяха коноп за кълчища, върви и
въжета. Синджирът беше рядкост. Хората орязваха конопа, правеха го на гръсци и
ги накисваха в Шипа. Под тях моментално се напълваше с кротушки, ние ги ловяхме
с ръце, а после с мокри дънца на гащичките и кротушки в торбичките се
прибирахме в къщи. След две седмици накиснатият коноп се изваждаше от водата и
се нареждаше на кръсци да съхне, а после да се мъни и преде за конопено
влакно...
Веднага
след моста в ляво бяха
зеленчуковите градини. Там непрекъснато буботеха двутактови водни помпи, засмукваха вода от
реката и обилно напояваха градините. Рано сутрин крайните селски къщи се облъхваха
от аромата на росни зеленчуци и чубрица, на паспал от дядовата мелница,
а от стърнищата и люцерните се разнасяха пъдпъдъчи подвиквания. Наближаваше
ловният сезон и татко и дядо вече
обсъждаха ловните си джепанета...
А към
мелницата непрекъснато прииждаха мливари. Каруците им, натоварени с добре
завързани чували с прясно жито, първо
изтракваха по дървения мост, след това
затихваха за малко по черния път до мелницата, чуваше се само песента на
главините…
-
Спасе-е-е-е!
Маке-е-е-е! – високо се провикваха
мливарите, а от мелницата моментално отекваше гласът на дядо:
-
Шо бре? Идвам! – той бързо слизаше по малката дървена стълбичка на мелницата,
слабичък, усмихнат,
с топли кафяви очи, понякога с метален блясък,
със сини дочени панталони, със запретнати крачоли и сандали, със синя
пепитена риза на малки квадратчета и тя със запретнати ръкави...
-
Как е
днеска, маке? Ще смелеш ли житцето ни – шест чувалчета са...
-
Е, па
защо да го не смелиме? Нели я съм ти
вършал снопeтo? Житото ти е хубаво! И мелничката пее! Защо да гo не смелиме?
Тук е
мястото да кажем, че освен мелницата, дядо Спас имаше и малка подвижна
американска вършачка и тракторче, марка „Форзун” с метални колела, с които
вършееше житото на лозенчани, а понякога, при богата вършитба, с татко обикаляха и околните села. Вършачката нямаше
собствени спирачки, спираше се с ока, с който се теглеше от „Форзунчето”. При
големи наклони татко слагаше огромна дървена кама пред някое задно колело на
вършачката, то се затътряше, дядо набиваше спирачките на „Форзунчето” и цялата
система спираше. Татко и дядо бяха голям екип, работеха без много приказки,
почти мълчаливо, местеха „Форзунчето” и
вършачката ту в долния, ту в горния край на селото, там хората струпваха
своите житни снопи на кръсци, пазеха ги докато им дойде редът, а после с трироги
дървени вили ги подаваха на човека над барабана на вършачката. Той развързваше
снопа с едно движение, разперваше го и постепенно подаваше житните стебла на
барабана. Барабанът се въртеше с огромна
скорост, бучеше, фучеше, натрошаваше
напръхналите от слънцето житни класове и стебла и ги засилваше надолу по
разнообразните сита, мрежи и веялни механизми. Вършачката, задвижвана от
„Форзунчето” чрез широк и дълъг каиш, се
тресеше и подскачаше на малките си колелца, като че ли се съпротивляваше и
искаше да се отскубне. Но каишът беше усукан като осмица обрамчваше здраво двигателното колело на
тракторчето и маховика на вършачката, движеше се бавно и уверено и нямаше
никакво намерение да я пуска...
Така беше обвързан и живота на дядо Спас и татко
Васко. От една страна
вършачката с тракторчето „Форзун” и пушливите вършитби, които набиваха телата
им с осили и солена пот, а от друга – мелничката с аромата на паспал и борова
смола и сините кравайчета над комина…
Наближаваше дванайсет
и баба Данка се задаваше откъм
края на селото с напета походка, с бяла
кенарена блуза, с пребрадена на „перо” по лозенски светлокафява
копринена забрадка, хванала под лакът бяла върбова кошница с храна за
дядо и татко. Тези кошници ги плетяха с голямо майсторство местните цигани. Използваха ракита от Шипа, избелваха я и слагаха по
пет-шест пръчици в редичка, редичките се
виеха по кошницата и образуваха
най-различни фигури, дръжката и дъното също бяха вити.
Баба покриваше кошницата
с бяла тъкана кърпа, от нея се разнасяше аромат на топъл хляб, на козе
сиренце, на домашен пойчиц...
-
Хайде,
мочо! Идвай да хапнеме ! Не ли се умори вече? – иронично подвикваше дядо към мен докато баба
слагаше масата.
-
Ами,
уморил се е! – почти сърдит замърморваше
татко. - Цял ден една работа не мога да го накарам да свърши! Мливарските лопатки кой ще почисти, а, Спасе? А студена вода от чешмата кой ще донесе?
-
Ами,
татко, аз...
-
Яла сам
тука, яла, чедо – милваше ме дядо по
главата - татко ти е прав, я изприпай първо за водица, че да сядаме...
Педагогиката
на дядо и татко беше непоклатима през цялото ми детство. Донасях студена чешмяна вода, дядо и татко отпиваха, похвалваха ме, че водата е прясна и, че добре че съм бил
аз да им я донеса, сядахме на масата, всеки със свършената си работа...Масата беше дебела три пръста орехова дъска, изрязана на виноградския
гатер и поставена върху чамови магарета.
Сядаше се също върху орехови дъски. Върху
бялата кърпа баба слагаше голям, топъл, още дъхащ на квас бял хляб, буца козе
сирене, току що изваденo от
цедилката, домашен, чукан червен пипер и сминдух, варено пиле.
-
Хайде,
хубавите ми мъже, хапнете си със здраве! Я вижте какъв хляб е
опекла снахата Марийка – казваше баба Данка и ме галеше по главата - Яж,
Спасчо, яж бабиното! Да пораснеш голям като дядо и тати, че да им помагаш!...
Бяха богати години, избите бяха
заредени с чували прясно жито и брашно за зимата, качетата - с туршия за
Димитровден, делвите – пълни с петмез и рачел за децата, хамбарите - с царевица
за животните, плевниците – със сено и люцерна. Лозенчани бяха работни и
разбираха от земеделие. Нивите им даваха най-хубавото жито и
царевица в околността, зеленчуковите им
градини ухаеха около селото, а в бостаните едрееха сочни дини и пъпеши. С
мелницата, маджунжийницата, вършачката и тракторчето Форзън дядо Спас и татко Васко
баха създали модерен за времето комплекс в селото, хората бяха спокойни, че
продукцията им ще бъде навреме обработена и прибрана.
За да се придвижва бързо, дядо Спас си
купи немски мотор Сакс, с ръчни скорости на резервоара, с вертикална регистрационна
табелка на предния калник, красота! Неравномерното бръмчене на Сакса се носеше
от вършачката на горните поляни до мелницата в долния край на селото. В
натоварените вършитбени дни дядо сновеше нагоре, надолу, даваше
указания, помагаше да се опъне ремък,
да се смаже лагер, да се набие втулка...С бяла риза със запретнати ръкави и развята вратовръзка той изглеждаше като ангел
спасител – навсякъде даваше съвет, или свършваше работа и се мяташе на Саксчето.
Мъжете го уважаваха, булките се подсмихваха в шепи и го гледаха с влажни очи. А имаше вършитбени нощи и дъхава житна слама
!...Лозенчани се трудеха много и живееха щастливо.
Докато не дойде национализацията.
Тогава всичко се
преобърна. Работните и успели хора
превърнаха в народни врагове, а имуществото им бе разграбено от комунисти, партизански
ятаци и техните мекерета от селото. Насила създадоха текезесето. Заплашваха, биеха, грабеха. Беше дошло тяхното време. Дядо Спас се опита да се
съпротивлява. Започна
да ходи на работа с ловното си чифте – белгийска пушчица Пипер Баярд.
Заплашваше, че ще стреля по всеки, който се опита да вземе негова собственост.
Прибраха го за саботаж в горнооряховския затвор за месеци без съд и присъда.
-
Ох,
Спасе, страх ме е – с треперещ глас мълвеше баба Данка когато дойдоха да вземат дядо с милиционерската камионетка –
какво ще стане с теб? Ами с мелницата? Ами с трактора, с вършачката ни?
Толкова труд, божке, толкова труд – кръстеше се баба.
-
Не се
бойте ! Аз съм дал ключовете от мелницата на Васко да ги скрие. Няма как да
влязат! А като изляза ще им обясня, че не съм враг на никого! Бизнесът ми е
нужен на хората от селото, какво им пречи на комунистите?
Наивният ми дядо вярваше в някаква
справедливост.
Още на
другия ден разбойническа шайка, водена от комунистическите лидери на селото, съсипа
красивата ни мелница. С големи чукове и лостове разбиха вратите, с невиждана мъст и злоба за
няколко дни унищожиха всичко. Помен да не остане от нея! Да не виждат очите им
повече дядовата мелница! Да не
ги дразни някакъв си македонец! Да няма за какво да му завиждат! Така му се пада!
Събориха я. Замлъкна
коминчето със сините ореолчета. Вадата
безсмислено подкара своите води
през празното място на мелницата. Водата й стана студена, не стопляше малките
рибчици и те изчезнаха нанякъде.
Косата на татко Васко се белна като къделя. Като се прибра от затвора
дядо дълго свири на своята цигулка ибришовка, притиснал ухо върху тялото й.
Грубите му пръсти
се движеха тромаво по струните, беше
тъжна песен. Свиреше и шепнеше думите й със затворени очи, понякога проръмжаваше
в унисон с мелодията, като че ли вадеше мъката от душата си...
“Зайди, зайди ясно слънце,
зайди помрачи се, и ти ясна ле'месечино, бегай удави се...”
После всички се примирихa. Остана само горчилката от грабежа. Тя давеше сълзите в гърлото, но срещу
ръжен рита ли се?!
Поканиха дядо да поддържа машините
на текезесето и той какво друго можеше да направи? Там беше тракторчето му,
вършачката му - прие. Но вече не беше
Спас Македонеца, а Машинистера на текезесето... И не обличаше бяла риза, не
слагаше вратовръзка. Започна да носи сини дочени дрехи и сталинско каскетче.
Пак запряташе ръкави, но на челото му се появиха две огромни бръчки, очите му
те рязваха понякога със студен и остър като елмаз отблясък, не подхващаше сам
разговор, а когато го запитваха нещо, отговаряше сухо и едносрично, хапейки
устни. Замлъкна и неравномерното бръмчене на Саксчето. Дядо го замени със стар
велосипед, който децата от селото, кой знае защо, наричаха Щуката. Те все обикаляха наоколо.
-
Дядо
Спасе, дядо Спасе! – молеха се те – дай Щуката да направя само едно
кръгче! Моля те! Хайде, де!
-
Яла
тук, мочо! – Качвайте се двайцата ! Само да не паднете, чедо !
Дядо ги милваше по главите, придържаше колелото. Колко деца от селото се
научиха да карат велосипед на дядовата Щука!...
Спас Спасов
2013г., Варна
