Коледно настроение
Опелчето бучеше монотонно, чистачките
напевно и ритмично отмятаха бръскащия сняг. Понякога колата поднасяше, снегът
под гумите заскърцваше и аз се опитвах с плавни движения на волана да държа заснежения път към Лозен. Беше десетина дни преди Коледа, пътувах сам,
кметът на селото ме бе повикал за справка във връзка с наследствения имот.
Селото ме посрещна безлюдно, и свито в дълбокия сняг. Студена и уплашена от
самотата, бащината къща ме гледаше със слепите си талашитени прозорци,
портичката, завлачена от мен по снега, изскърца с едно протяжно: „ Е-е-е-е-х!”, коледното ми настроение стана тъжно и
меланхолично и спомени ме заизгаряха без милост...
Дворът беше еднообразно бял и смълчан, в ушите ми шумеше само падащият
сняг, по спомен определих накаде беше големия сайвант, постройките за животни, направеният
от татко хамбар от рабецова мрежа...Ето я и машината за трошене на царевица с
големия маховик, килната на една страна, със счупено краче... Сигурно беше
стогодишна, спомен от дядо Андрей, бащата на мама Марчи. Доскоро през нея
минаваха камари царевица, преди да се озоват в каците за изхранване на кози, кокошки и прасета. Ето
я и липовата тарга, на която слагахме закланото коледно прасе за пърлене,
измиване и разплащане. В горите около Лозен имаше много липак и хората плетяха
от липова кора ритли на каруците, тарги, кошове ...
A какъв ден ставаше с коледното прасе!
Колачите пристигаха отрано. От различни краища на селото вече се чуваше
свинско квичене, то заглъхваше внезапно, дим се издигаше, замирисваше на
пърлено и все по-бодра човешка реч се разнасяше от дворовете.
-
Даскале, хайде! Че ни чакат и на други
места! – провикваха се колачите.
Брадясали, със зачервени
очи и леко подпийнали те
неистово натискаха звънчето на входната врата.
-
Хайде, момчета, хайде! – забързваше
татко - Почваме ли я? Ха така! – доволен
от появата им ги здрависваше той и приглаждаше с ръка косата си назад.
Жените и децата незабавно
изчезваха по стаите и стояха те там докато закланото прасе не се озовеше върху липовата тарга. Лумваше огън под голамата
харания , забучаваха газови горелки, замирисваше на свинска четина. Появяваха
се и жените с топла греяна ракийка, святкаха очи и ножове, разказваха се
бивалици и небивалици.
-
Спасе, помниш ли как дядо ти Спас ни
лъжеше да целуваме гроша на прасето, а? - провикна се Илийката, комшията. Той и
Румито, жена му, бяха останали да
уреждаме прасето.
-
А-а-а-а! Стига вече, Бати Илия! – обади се моята жена Дари през
смях. – Тази история ми е поникнала на ушите! Дайте нещо по-ново!
Дари беше с поруменели от студа
бузи и носле, беше се пребрадила с
кафявия си плетен от самата нея шал, наливаше гореща медена ракийка от джевето
в чашките ни, сините й очи блестяха, блестяха...
-
Дака, я кажи някоя от твоите лакърдии!
–ръчна сестра ми Елчето своя съпруг
Данчо.
Поет и журналист, той беше
ненадминат разказвач на вицове! Попиляхме се от смях...Не усетихме кога коледното
прасе беше разплатено на различни видове меса, рибици, бутове, плешки,
разтеглено на старата паланца и надписано от майка - „за дъщерята”, „за сина”, „за колачите” и т.н.
!
-
Хайде на масата! Откога ви чакаме! –
провикнаха се мама Марчи и сестра ми от
кухнята.
А от там вече се разнася ароматът
на пържено прясно свинско месце. Пристига и татко Васко с изпотена огромна кана от
неговото червено лозенско винце. То зашумява в чашките ни, те също се
изпотяват, татко сладкодумно вдига наздравица и се започва веселбата... На
голямата разтегателна маса сме всички: татко Васко и мама Марчи, сестра ми Елчето, съпругът й
Данчо и децата им Киро и Маруш, съпругата ми Дари, моя милост и нашите
деца-Васко и Ники...
...Изчистих снега и надникнах
през прозореца на лятната кухня. Беше празно и пусто. Голямата маса като че ли
се беше смалила от чакане, гола, без покривка, години наред не беше сядъл там
никой. И кой да седне? Татко Васко и мама Марчи вече се пренесоха в отвъдното, и жена
ми Дари - също, и мъжът на сестра ми Данчо - също. А как ние
да седнем на тази маса без тях?!
Изсвири вятър, снегът ме забръска по лицето, топеше се и се стичаше по
бузите ми... Свирещият вятър ми напомни, че бях тръгнал за справка.
Кметът ме
посрещна в сгорещения си от бумтящата
печка кабинет, свършихме работа, оказа се че е можело и да не идвам, но за негово
учудване, аз му благодарих сърдечно и си тръгнах обратно. И как да не му
благодаря? Та нали отново се видях с моите...
Времето беше омекнало, Опелчето не
поднасяше, чистачките разчистваха лепкавия сняг наляво и на дясно, наляво и на
дясно. Така и аз из пътя преподреждах спомени и мечти, радости и тъги, приятели
и неприятели и се опитвах да пренаредя душата си за идващия празник...
Спас Спасов
11.12.13г.,Варна
Няма коментари:
Публикуване на коментар