сряда, 1 януари 2014 г.


Коледно настроение

  
    Опелчето бучеше монотонно, чистачките напевно и ритмично отмятаха бръскащия сняг. Понякога колата поднасяше, снегът под гумите заскърцваше и аз се опитвах с плавни движения на волана  да държа заснежения път към  Лозен. Беше десетина дни преди Коледа, пътувах сам, кметът на селото ме бе повикал за справка във връзка с наследствения имот.
    Селото ме посрещна безлюдно,  и свито в дълбокия сняг. Студена и уплашена от самотата, бащината къща ме гледаше със слепите си талашитени прозорци, портичката, завлачена от мен по снега, изскърца с едно протяжно: „ Е-е-е-е-х!”,  коледното ми настроение стана тъжно и меланхолично и спомени ме заизгаряха без милост...  
   Дворът беше еднообразно бял и смълчан, в ушите ми шумеше само падащият сняг, по спомен определих накаде беше големия сайвант, постройките за животни, направеният от татко хамбар от рабецова мрежа...Ето я и машината за трошене на царевица с големия маховик, килната на една страна, със счупено краче... Сигурно беше стогодишна, спомен от дядо Андрей, бащата на мама Марчи. Доскоро през нея минаваха камари царевица, преди да се озоват в каците  за изхранване на кози, кокошки и прасета. Ето я и липовата тарга, на която слагахме закланото коледно прасе за пърлене, измиване и разплащане. В горите около Лозен имаше много липак и хората плетяха от липова кора ритли на каруците, тарги, кошове ...
   
   A какъв ден ставаше с коледното прасе!
   Колачите пристигаха отрано. От различни краища на селото вече се чуваше свинско квичене, то заглъхваше внезапно, дим се издигаше, замирисваше на пърлено и все по-бодра човешка реч се разнасяше от дворовете.
-        Даскале, хайде! Че ни чакат и на други места! – провикваха се колачите.
Брадясали, със зачервени очи и леко подпийнали те неистово натискаха звънчето на входната врата.
-        Хайде, момчета, хайде! – забързваше татко -  Почваме ли я? Ха така! – доволен от появата им ги здрависваше той и приглаждаше с ръка косата си назад.
Жените и децата незабавно изчезваха по стаите и стояха те там докато закланото прасе не се озовеше  върху липовата тарга. Лумваше огън под голамата харания , забучаваха газови горелки, замирисваше на свинска четина. Появяваха се и жените с топла греяна ракийка, святкаха очи и ножове, разказваха се бивалици и небивалици.
-        Спасе, помниш ли как дядо ти Спас ни лъжеше да целуваме гроша на прасето, а? - провикна се Илийката, комшията. Той и Румито, жена му, бяха останали  да уреждаме прасето.
-        А-а-а-а! Стига вече, Бати Илия! – обади се моята жена Дари през смях. – Тази история ми е поникнала на ушите! Дайте нещо по-ново!
Дари беше с поруменели от студа бузи и носле, беше се пребрадила  с кафявия си плетен от самата нея шал, наливаше гореща медена ракийка от джевето в чашките ни, сините й очи блестяха, блестяха...
-        Дака, я кажи някоя от твоите лакърдии! –ръчна сестра ми Елчето своя  съпруг Данчо.
Поет и журналист, той беше ненадминат разказвач на вицове! Попиляхме се от смях...Не усетихме кога коледното прасе беше разплатено на различни видове меса, рибици, бутове, плешки, разтеглено на старата паланца и надписано от майка -  „за дъщерята”, „за сина”, „за колачите” и т.н. !
-        Хайде на масата! Откога ви чакаме! – провикнаха  се мама Марчи и сестра ми от кухнята.
А от там вече се разнася ароматът на пържено прясно свинско месце. Пристига и татко Васко с изпотена огромна кана от неговото червено лозенско винце. То зашумява в чашките ни, те също се изпотяват, татко сладкодумно вдига наздравица и се започва веселбата... На голямата разтегателна маса сме всички: татко Васко и  мама Марчи, сестра ми Елчето, съпругът й Данчо и децата им Киро и Маруш, съпругата ми Дари, моя милост и нашите деца-Васко и Ники...
...Изчистих снега и надникнах през прозореца на лятната кухня. Беше празно и пусто. Голямата маса като че ли се беше смалила от чакане, гола, без покривка, години наред не беше сядъл там никой. И кой да седне? Татко Васко и мама Марчи вече се пренесоха в отвъдното, и жена ми Дари -  също, и мъжът на сестра ми Данчо - също. А как ние да седнем на тази маса без тях?!
   Изсвири вятър, снегът ме забръска по лицето, топеше се и се стичаше по бузите ми... Свирещият вятър ми напомни, че бях тръгнал за справка.
  
   Кметът ме посрещна в сгорещения  си от бумтящата печка кабинет, свършихме работа, оказа се че е можело и да не идвам, но за негово учудване, аз му благодарих сърдечно и си тръгнах обратно. И как да не му благодаря? Та нали отново се видях с моите...
    Времето беше омекнало, Опелчето не поднасяше, чистачките разчистваха лепкавия сняг наляво и на дясно, наляво и на дясно. Така и аз из пътя преподреждах спомени и мечти, радости и тъги, приятели и неприятели и се опитвах да пренаредя душата си за идващия празник...
Спас Спасов
11.12.13г.,Варна

Няма коментари:

Публикуване на коментар