Капчуците на татковата къща

    

  Есенно време в Лозен имаше кротки и продължителни дъждове, валеше дни наред, още топлата земя подгизваше и замирисваше на мокра шума. А като падаше върху нея дъждът шумулкаше тихо и нежно сякаш я прегръщаше и приспиваше за идващите студове. Капчуците на татковата  къщата запяваха една и съща, но в различни тоналности песен. Зависеше от водосбора, от наклона на капчука и мястото където падаше водата. Най-силно се чуваше източния капчук, той имаше най-голям водосбор и когато майка поставяше поцинкованото корито под него, за да събира дъждовна вода за пране,  държеше басовата партия. Западният капчук имаше малък водосбор, лееше се направо върху цимента и непрекъснато пляскаше като звук от тънки чинели. Северният капчук беше солист. Водата му се точеше спираловидно върху покривчето на входната врата. То бе изработено от цинкова ламарина и в зависимост от мястото на падане, дъждовната вода пееше своя различна песен. Когато дъждът се усилваше, северният капчук изхвърляше водата си дълеч напред в тревата и соловата партия затихваше за кратко. Тези дъждове носеха ленност и спокойствие в нашия дом, четяха се книги, разказваха се истории. Всеки затихваше в своя ъгъл, погледите бяха вяли и безмислени. Стояхме без да помръдваме, заслушани в есенната дъждовна оратория, мокрият аромат на есени листа, който се прокрадваше в стаите  ни опиянаваше и приспиваше...

- Спасе, ела за малко тук! – изведнъж се обади татко от съседната стая.

Скочих, отърсвайки се от есенната дрямка. Татко се беше облакътил на голямото легло в родителската стая, майка подремваше до него и  непрекъснато отваряше ту едното си, ту другото премрежено око да не би да изпусне нещо...

-  Спасе, знаеш ли колко юрдек е наклякал в тоя дъжд  във Вадата, а?  Пълно е с юрдеци! Какво ще кажеш да отскочим и да вземем някой друг?

-  А, патрони имаме ли?

- Сега ще изработим пет-шест, надявам се да стигнат.

Веднага тръгнахме към мазата, а майка и съпругата ми Дари, изведнъж се оживиха:

- Вие луди ли сте? Къде ще ходите в това  време? Те седнали юрдечките вас да чакат! – промърмори майка със загриженост.

- Мамо, остави ги, нека си намокрят дупетата, да си охладят ловджийската страст, нищо лошо няма да им се случи – гласът на Дари вече  чувахме от мазата. 

   Седнахме около свещеното ловджийско сандъче и заправихме патроните. Сандъчето беше пълно с гилзи шестнадесети калибър, за нашите пушки - татковата Ижовка и моята Монте Карло. В отделни кутийки имаше капзи, барут, тапи, кръгли корички. Татко вършеше отговорната работа -  слагаше нови капзи на гилзите, сипваше барут с прословутата си цилиндрична мярка, а аз добавях коричките, сачмите и тапите, след което с едно приспособление, направено от липово дърво гилзата се затваряше, надписваше се с буквата „П” - патици и се слагаше в съответното място на патрондаша.

   След половин час, екипирани по ловджийски, с мушами и ботуши с татко шляпахме под тихия есенен дъжд към нашата Вада.

   Вадата беше изкуствено направена някога отбивка от река Шипа, за охлаждане двигателя на дядо Спасовата мелница. Тя започваше от мелницата, преминаваше под Спасовото лозе и стигаше на запад до Маламката, малка чешмица сред гъсти върбаци. Беше закупена от дядо от кметството и фамилията ни много се гордееше с тази собственост. Разбира се и тя, и мелницата отдавна бяха национализирани, после се оказаха   непотребни  на текезесето и  бяха изоставени. Обрасла с папур, върбалак и тополи, с чистата си вода, тя бе станала свърталище на различни видове риби, жабоци и всякакъв дивеч.

   Сега с татко отивахме да си вземем от нашата  Вада някоя и  друга юрдечка или каквото там се вдигне. Вървяхме по мократа есенна шума, стъпките ни се приглушаваха от шума на тънкия дъждец и така изненадвахме юрдеците. Те се вдигаха внезапно, в последния момент, трудно набирайки височина. За кратко време ударихме два юрдека, свършихме патроните и тръгнахме обратно.  Дъждът се усили, беше топъл, земята издишваше пара, започнахме да прогизваме и ускорихме крачка. Вървяхме от двете страни на Вадата понякога се виждахме през върбовите процепи, понякога си подсвирвахме. Докато крачехме монотонно край Вадата ме налегнаха спомени.

   Татко ми бе разказвал много ловни истории за това място и, че тук дядо Спас навремето го е учил да ловува. Когато станах ловец, татко Васко доведе и мен. Никога няма да забравя как в една ранна августовска утрин претърсвахме шубраците около Вадата за фазани, движехме се на изток, слънцето блестеше в очите ни и тогава изпод краката ми се заизмъква и литна пред мен едър, мъжки фазан! Инстиктивно дигнах пушката и го видях на мушката - сред  блясъка на слънцето, великолепен, красив, сияещ в червени и сини отблясъци, изпънал опашка като ветрило,  мъжкар! Загледан в нереалната картина, забравих да натисна спусъка. Фазанът набра височина, прибра крачета към тялото си и се изгуби в огненото слънчево зарево.

Помислих си, че татко ще ми се скара, а той само каза:

- Ех, Спасе, да беше си взел фотоапарата вместо пушката...

И до днес не мога да разбера укори ли ме татко или ме похвали...

   Унесен в  този спомен не усетих кога се бяхме прибрали, дъждовната оратория на татковата къща още продължаваше. Настанихме се в лятната кухня и се започна най-съществената част на деня – разказът на татко Васко пред цялата  фамилия за  приключилия лов. Той така увлекателно разказваше, така добавяше, измисляше и украсяваше случките, че всички го слушвахме със затаен дъх.

- И? После? Дядо, хайде, разказвай ! – припираше Васето, когато татко спираше за малко, за да съчини следващия епизод…

-  И после, Васе, татко ти  като се прицели - „Дум, дум” и събори ето този, по-големия юрдек!

-  Татко ми ? Наистина ли? Татко ми ли?!

-  Да-а-а! Татко ти. Той е голям ловджия!

- А, много ли бяха юрдеците, дядо? – с ококорени очи питаше Васето.

-  Много, много дядовото!

-  А, защо не убихте всичките?

-  Защото, чедо, от  Вадата трябва да се взема по малко, колкото му трябва на човек. А не като тези диваци, дето национализираха и  мелницата и вадата на дядо ти, разсипаха ги  и после ги захвърлиха като ненужни...Негодници! Изядоха трудеца ни!

- Какво е това „нацизираха”, дядо? Кои са тези диваци? - докрай питаше Васето.

- Мамо, разбра ли сега? – побърза да смени темата съпругата ми Дари – И моят мъж бил голям ловджия! Той ударил големия юрдек! Да не повярваш!

-  Ами, разбира се, нали е от ловджийски джинс! - с гордост заключи мама Марчи.

    Пийнахме от  малките чашчици от татковата грозданка, наляхме и на жените, те само близнаха. Вън подухна ветрец, облаците хукнаха на запад, дъждовната ораторията започна да затихва, чуваха се само отделни капки, които падаха върху листата и биеха в тях бавно и ритмично  като за финал. От готварската печка блъвнаха кълбенца синкав дим и напълниха очите ни със сълзи...

Спас Спасов

2013г., Варна