Ижовката на татко

Кой знае къде душата на татко се рее из висините и се оглежда

за любимата си ижовка!

Беше знойна есен, нивите около Лозен излъчваха тръпчив аромат на царевица и слънчоглед, на опечени от слънцето стърнища и треви.

Късно след обяд с татко Васко тръгнахме по виноградския път към нашата нивица за млечна царевица по заръка на мама Марчи, Дари и децата.

Пътувахме с балканчето, едвам закрепени на седалката му, то пърпореше равномерно, кормуваше татко и непрекъснато криволичеше, за да избегне ямите по стария асфалт.

Най-после стигнахме до отбивката, татко тръгна за нивицата, като се ориентираше по надписите на забитите колчета, беше с преметната през гърди ловна пушка – любимата му ижовка и раница на гърба, а аз останах да го изчакам. Не исках да облепям градските си дрехи с бабини зъби и какви ли не още лепкави треви, каквито изобилстваха тук.

Шумулкането на татко постепенно се отдалечи навътре в царевичака, слънцето зачервеня над виноградските баири, и аз се унесох в спомени за преживяното преди години тук, с татко, в тази местност…

Зимите в Лозен са дълбоки, тихи и спокойни. Селото е в котловина, оградено от ниски хълмове и снегът се сипе от висините, както брашното се сипе в нощвите на мама - тихо и спокойно…

Най-ниски са хълмовете на запад, откъм Виноград и понякога през зимата оттам яростно забръскват бурни ветрове. Те измитат натрупания сняг от кукурузища и стърнища и яростно го понасят ниско над ливадите и поляните около селото.

В такава зимна виелица попаднахме с татко, връщайки се откъм Деньовата воденица, бяхме там за гъски из водоемите и сега се прибирахме през виноградското землище.

Вятърът свистеше в ушите ни и ги тъпчеше с остри снежинки, миглите ни се слепваха, около себе си виждахме само хоризонтално бучаща снежна маса, когато изведнъж татко ме сграбчи за ръката.

- Спасе, погледни!

Обърнах се.

Зад нас, на около двадесетина метра, се мяркаха някакви странни, тъмни топки, те ту се доближаваха, ту изоставаха, но странно и упорито ни следваха…

- Спасе, зареди! Вълци!

Изщракаха куроците на ловните ни пушки, вълците мълчаливо ни доближаваха на тръс, видя се водачът им с оголени зъби!

Разстоянието беше вече десетина метра, когато татко стреля от коляно, водачът се превъртя във въздуха, снегът под него почервеня, чу се скимтене, стрелях и аз…

После виелицата затихна, снегът обърна наклона, и вълците, останали без своя водач, изостанаха и се превърнаха отново в ония странни тъмни търкалящи се топки далеч зад нас…

… От царевичака се зачу шумулкане. То се усилваше все повече и повече!

Накрая се показа и татко Васко с широка усмивка на лице, пълна раница с млечна царевица на гърба и преметната през гърди ижовка!...

А тя понякога наистина затрябва! Дори и само за да се спаси човешки живот…

17.08.2021г., Варна

Спас Спасов