Цигулкова душа
Когато великият цигулар М.М. вървеше по килима от цветя, нахвърляни от шпалира ученици в училището, на което бях директор, не очаквах такъв развой на нещата. С чаровната си усмивка и с две големи трапчинки на бузите, той влезе в кабинета по пеене, внимателно положи калъфа със скъпоценната цигулка върху пианото, пианистката, учителката по пеене Ани Кънева понечи да стане, но М.М. се наведе над нея, обгърна раменете й, целуна й ръка, децата зашумяха одобрително и той отвори калъфа на цигулката. От там извади чисто бяла памучна кърпа, сложи я върху рамото си, положи и цигулката. После се наведе в поклон, заедно с цигулката и каза:
- Севдана. От Георги Златев - Черкин.
И засвири. И се понесе тази любовна песен за цигулка и пиано в кабинета по пеене и такава тишина и толкова сълзи в очите на деца не бях виждал до тогава...
След концерта М.М., с присъщата си скромност, обясни на децата, че това въздействие върху тях е защото цигулката имала душа!
След концерта М.М., с присъщата си скромност, обясни на децата, че това въздействие върху тях е защото цигулката имала душа!
- Душата на цигулката е малко дръвче, което свързва капака й с дъното. То се прави от специално дърво, слива трептенията на отделните части в едно, създава характерен звук и само майсторът на цигулката знае тайната на душата й...
Тогава се сетих за цигулката на моят дядо Спас. Когато дядо си замина от тоя свят, тя остана да виси безмълвно на стената в моя хол на връвчица усукана от баба Данка с три дебели вълнени нишки - бяло, зелено и червено...
И го поканих. Поканих М.М. в моя дом да види цигулката на дядо Спас! Той прие с радост, валеше ситен дъжд, ние запретнахме крачоли, за да минем през локвите и да стигнем до нас. Когато по пътя му споменах, че самият аз съм работил по тази цигулка, шкурил съм я и съм лакирал капака й с бернщайн лак, М.М. рязко се обърна назад, спомена нещо като: „Извинявай, но ти си й убил душата на тази цигулка.! За какво да идвам?!”
И го поканих. Поканих М.М. в моя дом да види цигулката на дядо Спас! Той прие с радост, валеше ситен дъжд, ние запретнахме крачоли, за да минем през локвите и да стигнем до нас. Когато по пътя му споменах, че самият аз съм работил по тази цигулка, шкурил съм я и съм лакирал капака й с бернщайн лак, М.М. рязко се обърна назад, спомена нещо като: „Извинявай, но ти си й убил душата на тази цигулка.! За какво да идвам?!”
И си замина...
Останах поразен. Чувство за вина ме облада и остана то загнездено у мен за цял живот...
Наскоро с мой приятел заговорихме, че вече ги няма отколешните празници, народът нито засвирва, нито запява, а само пред телевизорите стои, във фейсбук се навира и в ютуб, но няма той свой живот и своя мисъл няма, та затова лесно го мачкат какви ли не изроди и си живеят на негов гръб... Та се сетих за дядо спасовата цигулка и за веселбите в щастливите ни години. Какви песни се пееха с тази цигулка, каква душа имаше тя тогава, как ни развеселяваше и разплакваше!...
Особено когато идваха копривешките гости, братята на баба Данка. Още не притропали конете и не придрънкали каруците им, от пътя се зачуваше свирката на чичо Георги, най-малкият, Гърбушкото...Свирката му беше кавалче - две педи, вадеше го от вътрешния джоб на дългото си сако и влязал не влязал, засвирваше цветисто, една и съща, всеки път:
От планина слиза, мамо,
младо овчарче
На рамо носи, мамо,
криви криваци.
На криваци носи, мамо,
сини шалвари,
а на шалвари, мамо,
жълто елече.
Дядо Спас тутакси грабваше цигулката и отвръщаше, дни наред преди това той я настройваше и точеше лъкът й с чам сакъз за този случай, а баба Данка отпяваше:
В село има
дор три моми хубави
Първата е - продай конче,
вземи я!
Втората е - продай къща,
вземи я!
Третата е - сам заложи се,
вземи я!
Докато се изсипят всички гости от каруците и насядат покрай масата пред къщи, увертюрата за цигулка и кавал беше вече създала празнично настроение!
Чувал съм дядо да приплаква с цигулката. Тогава той я притискаше до бузата и рамото си и затваряше очи - така усещаше по-силно вибрациите върху гърдите си и изливаше по-лесно мъката от душата си...Свиреше на дебелите струни, понякога загрубелите му пръсти трудно улучваха тона, понякога проръмжаваше в унисон, като че ли се сливаха в едно – човешка и цигулкова душа.
Вглеждам се сега в дядовата цигулка, мълчаливо виснала в моя хол на трицветната връвчица – бяло, зелено и червено...И се питам – защо тя няма вече душа? Защото съм разстроил дръвчето, което свързва капака й с дъното, както казва великият цигулар М.М.? Или защото я няма вече човешката душа, в унисон с която да запее тя своите песни?...
30.11.2014г., Варна
Спас Спасов