Училищната   камбанка

  

Един живот не стига да го изживееш и да го осмислиш...

   Всъщност най-хубавите си години аз и моята съпруга Дари изживяхме в Лозен при моите родители татко Васко и мама Марчи. Беше края на шейсетте и началото на седемдесетте години на миналия век. Работехме като учители в селското училище, татко Васко беше успял да ни назначи незнайно как, самият той беше директор на това училище от много време и му разбираше. Тайната не беше много сложна, просто  трябваше да му се оттдадеш целият и да му се отдаваш цял живот. Това и аз го разбрах  по-късно, когато  станах директор на едно от най-големите училища във Варна...

   -  Ако има как и леглото да му занесем там ! Там да спи! –

негодуваше мама Марчи и в същото време много се радваше на татковото директорстване и на нашето учителстване в красивото лозенско училище.  

   Лозенчани много се гордеят и до днес със своето училище. То е строено с голям техен труд от 1939 до 1942 година, с много дарения, включително и от моите дядовци –  Спас Василев Михайлов и Андрей Георгиев Пастирев, по проект на архитект Ст. Олеков. И до ден-днешен то  е една от най-красивите училищни сгради в България.

   Посреща те с дъгообразна административна част с красиви вити перила на балконите и с две високи тополи отпред, засадени от татко Васко. Перпендикулярно на тази част продължава класният сектор с класни стаи, коридори, фоайета и стълбища с най-красивата мозайка, която някога съм виждал. В дъното на първия етаж този сектор завършва с топла връзка с читалищната сграда с библиотека, голяма зала за публика с балкон и огромен полилей, и сцена с красива плюшена червена завеса.

   Училището тъкмо бе станало средищно. Татко Васко бе положил големи  усилия за това. Съвсем сам беше обзавел прекрасeн кабинет по  биология с много препарирани от него патици, фазани, различни пойни птички, лисица, заек, беше спиртосал  различни змии, гущери и други влечуги. За кабинета по физика бе закупил най-различни нагледни средства и пособия, електростатична машина с лайденски стъкленици и изолаторно столче. Всеки малчуган стъпваше на изолаторното столче, татко Васко го караше да се хване за едната топка на електростатичната машина, завърташе колелото, косата на малчугана се изправяше от статичното електричество, татко Васко обясняваше какво е това, а после изпразваше лайденската стълкеница с пляскаща и не съвсем безболезнена искра от носа на слисания малчуган. Задължително  всички малчугани крещяха и викаха от възбуда:

   -   Искам пак! Искам пак! Искам пак!

   Като венец на всичко в кабинета по физика имаше малък действащ модел на парна машина, изработен пак от татко Васко. Беше го направил от стара турска машинка за мелене на кафе, а буталото сам бе отлял от оловна смес. Около десетина минути след като се запалеше спиртът под парното котелче,  машина запухпахкваше, маховичето, също отлято от олово се завърташе и от буталцето със свистене излизаше пара, а свирката засвирваше:

    - Ху-ху-у-у-у!

   Татко назначи  Дари като нощен възпитател, а мен като учител, освен по математика и пеене и по физическо възпитание в осми клас... Дари трябваше да се грижи за децата от осми клас от околните села, които оставаха да нощуват в две училищни стаи.

   Бяха първите ни учителски дни, непосредствено след раждането на Васко през зимата на 1968 година. Беше много студено, но още към края на февруари Дари започна да идва на училище. В началото - за да почерпим колегите си за малкото Васи, а след време – да наглежда учениците, на които беше класен ръководител!

   Щом чуехме училищната камбанка, оставяхме бебчо при мама Марчи и тръгвахме ръка за ръка към училището. В селото имаше две камбани – едната на църквата, тя биеше по празници, за умряло и при пожар, а другата - на училището. Беше поставена на специална висока платформа в училищния двор, огласяше цялото село от край до край и всяка сутрин в седем и половина подканяше деца и учители да тръгват за училище:

 - Зъннн! Зъннн! Зъннн! Зъннн! - какъв мек, пиринчен глас имаше тази камбанка!!! Как отекваше в гърдите, как галеше ушите, как пърхаше сърцето от този звън!...И днес, когато си спомня за лозенското училище и татко Васко чувам в ушите си меденият звън на училищната камбанка...

   Беше голям студ, снегът скриптеше под краката ни, ноздрите ни замръзваха, шаловете, с които мама Марчи прилежно ни беше увила на тръгване заскрежаваха, виждаха се само големите сини очи на Дари, а миглите й бяха украсени с малки снежинки...

   -  Дари, не дишай през устата си, ще изстинеш, моля те! – фъфлейки през шала и надвиквайки камбанния звън, й казах аз.

  - Сега ще се стоплим в учителската стая! Спасенко-о-о-о, миличък, ние наистина ли вече сме учители?! Не мога да повярвам! – ускори крачки Дари, като се опитваше кокетно да върви пред мен в снега...

   В учителската стая ни чакаше бумтяща печка, миришеше на прясно изтупан по пода сняг, на препечени филийки домашен хляб.

   -  Охоооо, Спасови, хайде, закъснявате, закуската приключи – викнаха в един глас колегите.

   -  Оставете ги – млади, влюбени, простено им е! – обадиха се многозначително други.

   Дрънна първият звънец, директорът, т.е. татко Васко, пъргаво влезе в учителската стая, грабна дневника си, показно го метна подмишница и с бързи стъпки тръгна към класната си стая. Веднага хукнахме и ние, останалите учители! Директорът беше казал, че никой няма право да влиза в час след него...А неговите думи бяха закон. С ловджийска, спортна фигура, широкоплещ, с римски нос и топли, кафяви очи, ненадминат и сладкодумен разказвач, той беше мъж мечта... Самият аз през целият си живот много исках да приличам на татко Васко - като него да говоря и разказвам, като него да стана ловджия и директор на училище...

   Сега, когато вече съм на години, си мисля, че не можах да го достигна в много отношения...

   В началото на всяка пролет, когато се показваха първите кокиченца, минзухарчета, синчец и кукуряк, се правеше традиционният училищен поход, наречен „разходка” до местността Чакъла. 

   В някой слънчев ден ученици и учители от ранна утрин се струпваха под прозореца на директора и се развикваха, приятно възбудени:

    - Искаме разхо-о-дка! Искаме разхо-о-дка! Искаме разхо-о-дка!

   След известно време директорът се появяваше на балкона на своята стая, вдигаше ръка като вожд, всички млъкваха и той казваше:

   -  Днес ще имаме разходка до Чакъла!

   Мощно, ама много мощно „Ура!” разцепваше въздуха на селото, децата скачаха и се прегръщаха, из въздуха се разхвърчаваха шапки и чанти, директорът едва смогваше да даде своите указания за „разходката”:

   -  Отивайте да се приготвите и щом чуете училищната камбанка, да сте тук! – успяваше да каже накрая той.

   Камбанката запяваше бодро след половин час и от всички краища на селото заприиждаха бързо-бързо весели дечица с походни ранички на гърбенцата си – майките им бяха приготвили храна и вода за цял ден! И тръгвахме пеш за Чакъла. Така беше открай време всяка пролет...

   В ранната, свежа утрин най-напред вървяха първокласниците. Те даваха темпото на вървежа, а накрая - осми клас с мен и Дари. На Чакъла всички дечица плъзнаха из гората за цветя, а учителите седнаха под дъбовите сенки на тучната пролетна трева, разстлаха покривките, сложиха кой каквото е донесъл...

   Дари и аз останахме с децата от осми клас. Не можехме да се нагледаме на красотата около нас!

   Чакълът е една от най-красивите местности около село. Състои се от хълмове на около триста, триста и осемдесет метра надморско равнище, обрасли с нискостеблена мешова гора и тук-там полянки, осеяни с много цветя. През различните сезони те бяха различни - кукуряк и кумунига, божури и росен, жълти и сини минзухари, синчец и теменужки. Боже, какъв аромат се разнасяше от тези полянки през пролетта и какво жужене на пчели се носеше из въздуха!

   В средата на хълмовете пътят от село спираше пред една чешма, свързана с много иманярски легенди – Чакълската чешма. Говореше се, че водата и е лековита. Беше насред голяма поляна. В единия и край имаше овчарник, тук летуваха овцете на текезесето, а на изток завършваше с рядка дъбова гора, която се сливаше с Училищната кория.

   Децата като пиленца току притичваха до чешмата, пийваха студена водица, пълнеха шишенца и пак се прибираха по горските полянки, отвсякъде се чуваше глъч и детски смях. Осмокласниците, аз и Дари, опиянени от пролетта, се гледахме с влажни очи и уж си говорехме за важни неща от живота, а мислите ни палаво хвърчаха ли, хвърчаха...   

   -  Спаско, добре, че дойдохме тук. Никога не бях виждала такава красота! - ми каза Дари, като ме гледаше с големите си насълзени от умиление очи... 

  -  Хей, вие, влюбените! – се чуха гласове от учителската трапеза – Хайде идвайте! Директорът ще вдига наздравица!

   Докато прекосим поляната и се вмъкнем под дебелите дъбови сенки при колегите, директорът вече приключваше наздравицата:        

   - И да даде Господ Бог здраве на всички ни и на дечицата на селото, и още дълги години всяка пролет да сме всички тук, весели и засмени! Наздраве на всички! – отпи той голяма глътка и изведнъж застана сериозен.

   - Ах! Кой ми е налял ракийка в чашката, а, признайте си! Аз мислех, че е лимонада.

   Всички се закикотихме един през друг, защото знаехме, че директорът обича ракийката, пък и всеки си беше сипал по малко за наздравицата... Стана весело, разбъбрихме се, смеехме се за щяло и нещяло...

   В ранния следобед от гората лъхна хлад, детските гласове затихнаха, гургулиците нетърпеливо запрелитаха по двойки над чешмата за водопой и директорът каза:   

   -  Май е време да се прибираме, а, колеги?

Всички мълчаливо се съгласиха и се запровикваха:   

   - Хайде, четвърти клас, излизайте от гората-а-а!

   - Хайде, шести клас, строявайте се пред чешмата-а-а!

   -Осмокласниците-е-е, всички при ме-е-ен! – провикна се и Дари с висок гърлен глас.

    От гората, от най–различни кътчета заискачаха децата и хукнаха да се строяват и преброяват пред Чакълската чешма...

   На връщане към село най-отпред вървяха осмокласниците, а малките дечица от началния курс се влачеха едва-едва...

   В селото отново ни посрещна напевният глас на училищната камбанка:

  -Зъннн! Зъннн! Зъннн! Зъннн!" - татко Васко бе изпреварил всички и известяваше родители, баби и дядовци, че малчуганите им  вече се прибират!... А те до един носеха клонки от дрян с наредени в тях, заедно с луковиците, кокиченца, синчец, минзухарчета и теменужки за градинката на мама!

   Така във всяко селско дворче всяка пролет разцъфваше част от ненадминатата  чакълска красота, донесена там от децата от училището, на което дълги години директор беше татко Васко.

Спас Спасов

11.10.2014г

Варна