Човекът с бялата коса

   Човекът с бялата коса мина пак. И пак ме поздрави учтиво и с лек поклон:

-        Здравей, даскале!

-        Здрасти, здрасти! – както всеки път му отговорих  и аз с усмивка. И отново ме завладя онова топло чувство, като че ли съм срещнал близък, скъп човек…

    Винаги минаваше край нас, когато с моят приятел Н.Н. си пиехме кафето в малкото квартално кафене.  

   Кафенето беше много гостоприемно, на видно място се кипреше надпис на Cappy “Обичай своя ден!“ и този надпис и приветливите сервитьорки ни караха да го посещаваме всеки ден. А и си бъбрехме кротко и напоително… 

   Двама бивши директори на едно и също квартално училище, вече уморени пенсионери с побелели коси и куп болести…

-        Кой е тоя? Винаги те поздравява! – каза Н.Н. с малко завист в гласа.

-        Не го познавам.

-        Може да ти е благодарен за нещо…

-        Може…

-        Помниш ли зимата на седемдесет и шеста? Като събирахме децата от снежните преспи в квартала?

-        Помня…

-         Може и твоят човек да сме го извадили от някоя снежна пряспа…я виж каква му е бяла косата! – пошегува се Н.Н.

-        Може…Мен миналата седмица едно младо момче, на около петдесет да беше, ме черпи с кафе, че съм му опънал ухото, когато бил в дванайсети клас!

-        А! И за какво му опъна ухото?

-        Заради цигари в тоалетната! И от тогава ги отказал!...

-        Благодарни са хората – след кратко мълчание добави Н.Н.

-        Благодарни са… На погребението на моят татко Васко в родното ни селце Лозен ловната дружинка му оказа, например,  голяма почит - гръмна залпово с десет  пушки Ижовки дванайсети калибър!... 

   Той беше директор на селското школо трийсет и шест години и председател на ловната дружинка беше също така… Направи най-красивото училище в цялата околност!... И много хранилки за диви животни се направиха по негово време…

-        Но приживе само лудият Даньо като минаваше край нашата къща му благодареше за зайчата мас, дето татко му я беше дал за  болен пръст: „ Бати   Васко, бати Васко, о-о-о, о-о-о ! Вече няма о-о-ох, няма о-о-ох!“...  

   Иначе подобаваща благодарност от властта така и не получи, беше  безпартиен…  

-        Нали знаеш, че и нас властта не ни потупа по рамото, а свършихме доста – добави Н.Н.

-        Коя власт? На варненското образование ли?

-        Ами, да!

-        Е, че кое по-напред да прави варненската власт по образованието – грамоти за училищните директори ли да пише, или к,во?...

-        Да бе, вярно. Така излезе…

   Притъмня, блеснаха светкавици и прогърмя. Заръмя кротко и замириса на чисто. Чистият и влажен въздух се завъртя под тентите на кафенето, облъхна посетителите и  някакво приповдигнато настроение обзе всички, заговори се високо и възбудено!

   Тогава на съседната маса изневиделица седна човекът с бялата коса.

-        Добър ден, директори! – каза той, докато смъкваше плетената си мокра шапка – Радвам се като ви видя двамата…

-        Вие сте? – учтиво го запита Н.Н.

-        Аз съм Георги от осми б... Отговаряхме ей за онези борчета! – каза човекът с бялата коса.

   И тримата погледнахме към близката борова горичка, засадена по наше време от децата на училището… Дъждът я обливаше щедро, разноцветни капки искряха по острите борови листенца.

-        Моето детство и ученичество минаха с вас и на децата ми също!...А Мигленка, дъщеричката ми, от тукашните фолклорни паралелки, вече пее  в ансамбъл   за народни песни!

-        А, Мигленка ли? Помня я! – преувеличих аз.

-        И тя Ви помни, господин директор!

   Човекът с бялата коса не поръча нищо, стана с лек поклон, каза едно просто „Довиждане, директори!“ и като смачка смутено плетената си шапка в ръка, тръгна с бавни стъпки под тънкия дъждец…

-        Виж как са благодарни хората – след дълго мълчание каза Н.Н.  За какво ти е притрябвала грамота?!

-        Може и да си прав... – добавих аз.

   Блесна за последно, затътна някъде далече, дъждът секна и в парка замириса на бор и туя..

.

07.02. 2018г.,

Спас Спасов