Паяци

Спас Спасов

Запролети се и замириса на Лозенски поляни.

Растяхме на тези поляни край дядо Спасовата мелница, край рекичката Шипа, под стария дъб Кобоолу.

Там, от многото дупчици на поляните, ловяхме тлъсти земни паяци с восъчни топчета на конец. Те не са като ония, които обираме с пухкави метли по стените и таваните, а едри и тлъсти, с изпъкнали коремчета, многокраки и с малки застинали очички, които могат и да те хипнотизират, ако ти се наложи да ги гледаш дълго и отблизо…

Понякога пускахме два от тези паяци на чисто местенце като арена, те дълго се оглеждаха и проучваха, после бавно и тежко тръгваха един срещу друг като турски пехливани, вчепкваха се на кълбо и победителят обикновено откъсваше главата на победения и го изяждаше… Това оставяше горчилка в нашите детски сърца, натъжавахме се, но на другият ден отново заигравахме същата игра…

Гледам и слушам днешните български политици. Много от тях, също като паяците пехливани, са готови и да откъснат главата на опонента си без да съобразяват каква горчилка оставят...

Но иде Великден и цветя и поляни възкръсват за нов живот!