сряда, 1 януари 2014 г.


Доброгледски дъждове
   
         Дъждовете в Доброглед са различни. Те идват внезапно, носени от бурни ветрове, превиващи дърветата до земята, бръскат почти хоризонтално, разтварят, изчегъркват и измиват хумуса от горната част на почвата и го отнасят бог знае къде. Светкавици и гръмотевици за миг се изсипват върху околните хълмове и вилните къщурки, зашеметени се озовават във воден облак, който без пречка и съпротива минава през тях, барабани по стени и прозорци, привежда доземи растения и дървета и се опитва да ги изскубне и повлече след себе си. После облакът се замита нанякъде, грейва слънце, за часове изсушава глинестата почва и вилажиите отново задрънчават със своите мотички по нея. Доброгледските дъждове са внезапни и хоризонтални, в тях няма  нищо напоително и романтично, а само някакъв страх  и тревожност се създава у човека. Никой от тях не се запомня, само притеснение предизвиква тяхното очакване. Страшно е да се озовеш в облак от хоризонтално течаща и бушуваща водна стихия, ето защо хората избягват да остават в Доброглед в дъждовно време...
   Една вечер когато, изплашен от задаващия се доброгледски вихър, се прибирах с Опелчето, настигнах в сумрака кривокрака жена. Жената беше с  толкова криви крака, че като вървеше се клатеше като метроном: наляво - надясно, наляво-надясно… Спрях Опелчето близо до нея.
-        За къде сте,  госпожо, да ви закарам, идва буря?
-        Ама ти заради мене ли спря? – подозрително запита жената.
-        Да, заради Вас спрях. Искате ли да Ви закарам, за Варна съм.
-        Че аз не съм ти махала да спираш. Ама щом ме каниш...пък да се възползвам.
Жената трудно вдигна левия си крак, понамести се на предната седалка, после с две ръце премести и десния.
-        Знаете ли как да закопчеете колана?
-        Знам, разбира се - каза жената и проучващо ме изгледа. – Ти да не си вдовеца от дървената къщичка?
-        Ами, да...аз съм... вдовеца. Сърцето ми се сви.  От както Дари почина за пръв път  някой ме наричаше така.
-        От бурята ли бягаш?
-        От нея.
-        От нея ще избягаш - млъкна жената.
-        Някой ще те посрещне ли? – запита след време тя.
-        Никой.
-        Знам. И аз съм вдовица.
Жената отново млъкна.
-        Само мъка - каза по някое време тя.
-        Моля?
-        Където и да идеш вече само мъка. Познавах жена ти – беше учителка. Ти беше директор. Много си станал дебел бе, имаш голямо шкембе! Хе-хе-хе!
-        Да, от възрастта е – с извинителна нотка казах аз.
-        Тука слизам, директоре - каза внезапно жената, аз набих спирачки, а тя   се заклати към отсрещната автобусна спирка: наляво-надясно, наляво-надясно...Малко преди да стигне спирката се обърна и ми показа среден пръст. Видях злоба в очите й!
-        Ей, директоре-е-е-е! На ти, на-а-а-а !
Истинах от тази злоба. Краката ми като топузи натежаха и се забиха в пода на колата. С какво я  бях предизвикал? Тази женица, на която не знаех и името? Вероятно  дълго време ме беше мразила, завиждала на мен, на семейството ми! И ето ти тебе сгода, отприщи се!...
   Завъртях ключа, машинката забуботи глухо и монотонно, в огледалото видях как зад Опелчето доброгледският вихър засвятка и се понесе по околните хълмове и си помислих, че и тоя път се спасих от него…
Спас Спасов
2013г., Варна

Няма коментари:

Публикуване на коментар