Доброгледски дъждове
Дъждовете в Доброглед са различни. Те идват внезапно, носени от бурни ветрове, превиващи дърветата до
земята, бръскат почти хоризонтално, разтварят, изчегъркват и измиват хумуса от
горната част на почвата и го отнасят бог знае къде. Светкавици и гръмотевици за
миг се изсипват върху околните хълмове и вилните къщурки, зашеметени се
озовават във воден облак, който без пречка и съпротива минава през тях, барабани
по стени и прозорци, привежда доземи растения и дървета и се опитва да ги
изскубне и повлече след себе си. После облакът се замита нанякъде, грейва
слънце, за часове изсушава глинестата почва и вилажиите отново задрънчават със
своите мотички по нея. Доброгледските дъждове са внезапни и хоризонтални, в тях
няма нищо напоително и романтично, а
само някакъв страх и тревожност се
създава у човека. Никой от тях не се запомня, само притеснение предизвиква
тяхното очакване. Страшно е да се озовеш в облак от хоризонтално течаща и
бушуваща водна стихия, ето защо хората избягват да остават в Доброглед в
дъждовно време...
Една
вечер когато, изплашен от задаващия се доброгледски вихър, се прибирах с
Опелчето, настигнах в сумрака кривокрака жена. Жената беше с толкова криви крака, че като вървеше се
клатеше като метроном: наляво - надясно, наляво-надясно… Спрях Опелчето близо
до нея.
-
За къде сте, госпожо, да ви закарам, идва буря?
-
Ама ти заради мене ли спря? –
подозрително запита жената.
-
Да, заради Вас спрях. Искате ли да Ви
закарам, за Варна съм.
-
Че аз не съм ти махала да спираш. Ама
щом ме каниш...пък да се възползвам.
Жената трудно вдигна левия си
крак, понамести се на предната седалка, после с две ръце премести и десния.
-
Знаете ли как да закопчеете колана?
-
Знам, разбира се - каза жената и
проучващо ме изгледа. – Ти да не си вдовеца от дървената къщичка?
-
Ами, да...аз съм... вдовеца. Сърцето ми
се сви. От както Дари почина за пръв
път някой ме наричаше така.
-
От бурята ли бягаш?
-
От нея.
-
От нея ще избягаш - млъкна жената.
-
Някой ще те посрещне ли? – запита след
време тя.
-
Никой.
-
Знам. И аз съм вдовица.
Жената отново млъкна.
-
Само мъка - каза по някое време тя.
-
Моля?
-
Където и да идеш вече само мъка.
Познавах жена ти – беше учителка. Ти беше директор. Много си станал дебел бе, имаш голямо
шкембе! Хе-хе-хе!
-
Да, от възрастта е – с извинителна нотка
казах аз.
-
Тука слизам, директоре - каза внезапно
жената, аз набих спирачки, а тя се
заклати към отсрещната автобусна спирка: наляво-надясно, наляво-надясно...Малко
преди да стигне спирката се обърна и ми показа среден пръст. Видях злоба в
очите й!
-
Ей, директоре-е-е-е! На ти, на-а-а-а !
Истинах от тази злоба. Краката ми
като топузи натежаха и се забиха в пода на колата. С какво я бях предизвикал? Тази женица, на която не
знаех и името? Вероятно дълго време ме
беше мразила, завиждала на мен, на семейството ми! И ето ти тебе сгода, отприщи се!...
Завъртях ключа, машинката забуботи глухо и монотонно, в огледалото видях
как зад Опелчето доброгледският вихър
засвятка и се понесе по околните хълмове и си помислих, че и тоя път се спасих
от него…
Спас Спасов
2013г., Варна
Няма коментари:
Публикуване на коментар