Лозенски дъждове

“Не е важно как ще преживееш бурята,

а как ще танцуваш в дъжда!”...

  

Събирахме картофи в градината на горната къща в Лозен, когато от запад блесна и трясна! Не му обърнахме особено внимание, защото накопаните гнезда бяха много, събирахме аз, жена ми Дари, и сестра ми Елка. Пълните кофи прехвърляхме в чувал, чувала мятах на гръб и занасях в мазата. Там го сипвах на земята, камарата картофи беше станала доста голяма. Мазата поддържаше постоянна температура, беше приятно хладно, там картофите щяха да се съхранят за цялата зима.

   В градината въздухът беше горещ и неподвижен. Бяхме потни, работехме с последни сили. От запад отново блесна и трясна! Този път по-силно и по-близо!  Заоглеждахме се, но високите дървета ни пречеха да видим идващия буреносен облак.

-        Ох, Спаско, дали ще завали? – изморено запита Дари – Знаеш ли как  хубаво ще ме разхлади едно дъжденце?

-        Хайде! Че и на мен ми писна вече от тези картофи! – влязох аз в нейния тон.

-        А, како Дари,  батко, моля ви недейте предизвиква сега дъждове, я вижте колко картофи има още неприбрани! -  притесни се Елчето

-        Ей сега ще ги съберем, само да завали! – не се предаваше Дари.

Обирахме последните гнезда, когато заудряха първите едри капки дъжд. Облакът от запад се показа иззад дърветата, беше огромен и черен. Сух и безжалостен трясък ни проглуши. Притъмня и задуха, вихрушка за миг измете селските улици и плисна топъл августовски дъжд. Земята кипна,  изведнъж замириса на мокра пепел и озон, на смачкани треви, и колендро…

   Бяхме се свили под навеса на къщата, когато  Дари неочаквано изкочи насред улицата под дъжда и затанцува боса! Хукнахме и ние след нея. Шляпахме из мръсните и топли локви по асфалта, кикотехме се и се пръскахме, край пътя ливнаха порои. Те обраха мръсотиите и боклуците и ги понесоха на гривите си надолу, извън селото към рекичката Шипа. Вихрушката и дъждът изметоха и окъпаха омърляното от жега и зажадняло за прохлада селце.

   Като бях дете, в такива дъждове татко винаги ми правеше “воденичка”. Нанизваше една малка тиква на тънко дръвче, набучваше на тиквата перки от царевично дръже и поставяше този механизъм върху две чаталчета в средата на пороя. Воденичката веднага заработваше, аз гледах пороя и воденичката, докато дъждът затихне и тя спре да се върти, без да откъсвам поглед от  нея...

   Влязохме у нас, бяхме мокри изцяло. И тогава Дари изведнъж се гмурна под източния капчуг на къщата и затанцува! Водата от капчука като водопад се изливаше върху нея, роклята й прилепна към тялото, като в ритуален танц тя стъпваше на пръсти, със затворени очи, извиваше снага и протягаше ръце нагоре като за молитва, после разтваряше длани, дланите й поемаха водата и тя се  плискаше по главата и раменете й. Около тялото й дъждовните пръски сияеха като небесен, син ореол. Сестра ми и аз гледахме замаяни, бяхме занемели, не смеехме да мръднем, нито да издадем звук. Никога не бяхме виждали Дари такава - отдалечена от нас, като че ли пренесена в друго измерение...

   Изтрещя за последно, дъждът изтъня, капчукът преглътна и затвори водна паст, късното западно слънце прецеди лъчи през листака...

-        Божичко, Спаско, смяхте ли ми се? – като виновна за нещо каза Дари. Погледът й  все още беше насочен навътре към нея самата, ръцете й бяха отпуснати около тялото като чужди... Нещо мистично струеше от нея, беше обхванало и мен и сестра ми.

-        Хайде, Дари, Елче, да се преоблечем да не истинем – казах аз.

Влязохме в стаите си да се сушим и преобличаме, мълчахме унило, Дари се гушна в мен, тялото й потръпваше. Мълчаливо галех косите, раменете, ръцете й ...

   Когато Дари почина, през късната пролет, се опитах сам да започна работа в нашата зеленчукова и овощна градина на имението ни в Доброглед. Беше ми трудно, непрекъснато виждах Дари пред себе си, търсех я, питах я кое как да направя, и  дълго време не можех да заработя както преди. Тогава през една хладна утрин от птичия свят, обитаващ имението и околностите му дойде сива гълъбка, прелетя ниско над дясното ми рамо, облъхна ме с крилцата си и се потопи в дълбоката  вада с бистра и студена кладенчова вода, с която поливах доматите и пипера. Гълъбката навеждаше и мушкаше главица под течащата от дебелия маркуч вода, водата я обливаше, тя разтърсваше тяло и крилца и син ореол от пръски я обгръщаше. Аз стоях безмълвен и омаян също както пред капчука на селската ни къща когато Дари танцуваше под него...Гълъбката идва още дълго време в ранните Доброгледски утрини, присъствието й внасяше спокойствие и мистичност, вечност и смирение в имението... 
   Така и на човек му става ясно, че не може сам той да кове съдбата си, смирява се пред сполетялото го нещастие, приема го и заживява някакъв друг свой живот... А щастливите спомени пази съкровено.

   

Спас Спасов

2013г., Варна