Назлювата воденица

 

 Този път с татко тръгнахме за риба  към Назлювата воденица, близо до минушката за Камен. Натоварихме стария велосипед с риболовни принадлежности и, тикайки го, лека полека пристигнахме. Местността беше заблатена, воденицата отдавна я нямаше, бяха останали само части от зидовете й и кози пътечки между тях. Покрай зидовете още се намираха изпочупени керемиди с остатъци от надпис „Михал Назлев”. Вероятно и тук, както на много места в нашия край преди години бе вилняла вандалската национализация на тогавашните селски “първенци”. Като си помисля и днешните ни първенци не паднаха по-долу когато разграбваха държавата...     През пролетта и лятото тази местност  обрастваше с бъзак, цолак и папур – човешки бой! Малките езерца се свързваха  помежду си с придошлата вода, образуваше се голям блатен район, който бъкаше  от жаби, пиявици, кротушки  и каракуда. Като деца тук често идвахме да пасем козите и да ловим риба. Козите обичаха пресен бъзак, но млякото им замирисвaше и колкото и да се опитвахме да скрием къде сме ги пасли, винаги бивахме разконспирирани и мъмрени от баба Данка  и мама Марчи. Плашеха ни, че духът на дядо Михал Назлев понякога излизал и гонел децата да не пасат там козичките и да не ловят риба, защото цялото това блато било негово...

   Като пристигнахме, татко набързо дялна няколко върбови клонки, замириса на пресен върбов сок. Окастри ги, подравни ги и майсторски сглоби своето рибарско приспособление, наречено сак. Сакът  е  рибарска конусовидна мрежа, широката й част се изпъва  чрез гъвкави върбови пръти, сложени на кръст, а на върха на конуса се окачва стара конска петъла за тяжест и късмет. С отделен дълъг прът и няколко филии хляб на дъното  татко спускаше приспособлението във  водата, затаявахме дъх и не мърдахме, докато то се напълни с примамени от хлебеца водни живинки. Живинките хапваха от хлебеца, после се залутваха в мрежата, дългият прът потреперваше и татко изваждаше сака. Докато се огледаме, жабоците скокваха обратно във водата, отделяхме рибките,  изтръсквахме  мрежата от пиявиците и жабуняка и процедурата се повтаряше отново. Вече бяхме преполовили поцинкованата кофа с кротушки и каракуда, между тях се мъдреха  и няколко речни рака, когато от изток изведнъж мрачно се заоблачи. Въздухът над блатото замря, настъпи необичайна тишина. После върху тъмносиния облак забляскаха светкавици, закръстосваха го в различни посоки, някои го прорязваха отгоре надолу и се забиваха в земята. Затътни страховито.

   Стомахът ми се сви и заподканях татко нетърпеливо:

-        Татко, хайде да се прибираме! Виж какво чудо се задава от изток!

-        Спокойно, Спасе. Нали съм ти казвал – тук от изток дъжд почти никога не идва.

-        Да, ама казваш „почти”. Значи не си съвсем сигурен, че сега няма да дойде, я го чуй как боботи...

-        Виж сега, Спасе  и дядо ти ми е казвал – от изток дъждът най-много до минушката стига. Тъкмо заизлиза рибата, поне да напълним кофичката, а? Дъждът ще дойде ей до там и ще се спре, да знаеш!

От изток забоботи още по-силно, облакът с прорязващите го светкавици се уголемяваше непрекъснато и заемаше все по-голяма част от небето над Камен. А на запад, над Лозен беше ясно, чуваше се лаят на кучетата, мученето на кравите, обичайната глъч. Селото дишаше спокойно и като че ли въобще не забелязваше задаващата се опасност от изток, или не я приемаше. Нали все пак се знаеше, че от изток дъжд не идва.

-        Татко, аз тръгвам! Ти каквото искаш прави - притеснено и нетърпеливо казах аз и заокичвах старият велосипед с риболовните ни принадлежности.

-        Абе ти, Спасе, откато заживя във Варна си станал голям гражданин! Какво толкова и да ни повали малко - с неудолетворение каза татко, но прибра сака, хвърли последните рибки в кофата, окачихме я на кормилото на велосипеда и тръгнахме към село.

И тогава се случи онова, което нито аз, нито татко бяхме виждали. Тъмно - синкавият облак изведнъж се превърна във сива, гневна и виеща дъждовна стена. Светкавиците  прорязаха дъждовната стена, тътенът им раздра въздуха, стената стигна каменската минушка, заплашително издрънча по нея и навлезе в лозенска земя! Като огромен дъждовен водопад, започващ някъде във висините, облакът изсипваше огромни количества вода  върху пепеливата земя, биеше в нея с огромна сила, земята тръпнеше, кипеше и се съпротивляваше като вдигаше прах и се опитваше да се скрие в него, но стената от дъжд, светкавици и неописуем тътнеж напредваше неумолимо. Едва чух изплашения глас на татко.

-        Спасе, да бягаме!

Хукнахме към село. Тикахме велосипеда, прехвърляхме си го в движение един на друг, рибарските принадлежности се блъскаха и дрънчаха, водата в цинковата кофа се плискаше и изхвърляше наловените рибки...

-        Спасе, мятай рибата бързо! Бързо! Тази работа не е чиста! Това е духът на дяда ти Михаля! Иска си рибата! Хвърли му я! Инъче ще ни погуби! – развика се татко.

-        Те и без това  не останаха! Не останаха-а-а! – с все сила виках аз, за да ме чуе татко, като се опитвах в движение да хвана кофата, да я плисна на земята и все не успявах…

Вече бягахме с всички сили, земята се тресеше под краката ни, авангардни едри капки дъжд ни заудряха по вратовете,  дъждовната стена безмилостно с рев и тътен ни застигаше. С последни усилия прехвърлихме малкото хълмче, пред нас само на около двеста метра блесна нашето селце Лозен, огряно от слънцето. Летяхме без да можем да се контролираме, с отмалели колене, наклонени напред и залитайки. Показа се нашата  къща, пред входната врата, с грейнали лица и усмихнати до уши спокойно ни ръкомахаха мама Марчи, жена ми Дарето и малкото Васи. Гледахме ги и не вярвахме на очите си! Защо бяха така спокойни? Та ние загивахме! 

   Чак тогава погледнахме назад. Дъждовният облак с целия си гняв  бе останал дълеч от Лозен на малкото хълмче. Там той се завъртя известно време на едно място, после се смали, ревът и тътенът му затихнаха и се отдалечи.

-        А, къде ви е рибата? - иронично запита Дари, като видя празната кофа.

-        Върнахме му я! - все още с треперещ глас каза татко-на дяда ви Михаля Назлев  я върнахме...Който пипа чуждо така му се пада!

-        Ами, аз я разсипах докато бягахме! – Татко, стига с тоя дух! – развълнувано запротестирах аз.

-        Бе, щяхме да го ядем ние, Спасе, ама добре че изплиска рибата! Не преставаше татко.

-        Ами, ами! Я стига си въобразявахте! Духове! – Няма такива работи! Тъй се случило – успокояващо каза мама Марчи – Хайде, измивайте се и сядайте на масата. Спасе, извади няколко гнезда картофи от градината! Ей сега ще ги изпържим за вечеря. Като няма риба...

   Копнах две гнезда картофи, изрових ги с върхът на мотиката, бяха едри и  розови, наши си лозенски  картофи!  Ставаха на мозък като се задушат и изпържат! Дари ги събра в цинковата кофа и отидохме в лятната кухня да ги белим, пържим и хапваме. Те поне растяха в нашата градина, а ние духове си нямаме...

Спас Спасов

2013г., Варна