Цвятко Техническия и Нейкича

- Училище Захари Стоянов, заместник директорът, кажете!

- Ти ли си Спасов, ве? – отсреща непознат, мек, кадифен глас.
- Да, аз съм, кажете!
- Аз съм Нейков, Нейкича ми викат. Заместник съм в Иван Рилски.
- Да, кажете?
- Аве, от общината ми казаха, че ти си бил моят човек… Имало една работа за свършване…Искаш ли днес да се видим?
   Видяхме се, пихме по кафенце на Мусалата, поразгледахме се един друг с любопитство, а после застанахме пред  секретарката в отдел образование:
- Хайде, момчета, да ви е честита работата в най-новото училище, в най-новия жилищен комплекс!
   Вече назначени за директор и заместникът му, обиколихме квартала няколко пъти да търсим работното си място, но никой не беше чувал за ново училище! Забелязахме само изкоп и в него огромни триъгълни бетонни стъпки…
   На другия ден - отново пред секретарката: 
- Цял ден обикаляхме, там няма никакво училище! Видяхме само един изкоп…
- Е, това е вашето училище, момчета! Бъдещото…  Остава да си го построите, да назначите учители и да откриете  учебната година! На вас разчитаме! Хайде отивайте, че няма време!
   Беше  юни 1976 година на миналия век. До откриването учебната година оставаха три месеца!
   На обекта ни посрещна техническият  ръководител на ямата с бетонните стъпки Цвятко Цветков, грамаден, як врачанин с небесно сини очи и замечтан поглед, огледа ни поотделно отгоре до долу и отсече:
- Ставате! Ще свършим работата! От вас искам бързо да ми  организирате 800 човекодни от съкварталците! Нали за техните деца го правим! А аз ще намеря виетнамчета! За зидариите... 
- Какво училище ще ви направя, момчета! – добави Цвятко и погледът му се зарея високо над изкопа с бетонните стъпки… 
   Тръгнахме с Нейкича от блок на блок, от апартамент на апартамент и след десетина дни пред фургона на Цвятко се изви дълга опашка от мъже и жени, млади и стари, всеки с желанието си  да участва в строежа на кварталното училище! 
   Дойдоха и виетнамците, дойдоха и крановете и машините и строежът тръгна! 
   Цвятко като жалон стърчеше над всички, даваше указания,  ръкомахаше и разпореждаше…
   Започнаха да идват и новоназначените учители и да се включват направо  в строежа…
   Нейкича беше начело. Виждал съм го да смъква  наведнъж по две торби цимент от платформата!...  
   Когато в късната есен, строени пред обществеността и новата училищна сграда, откривахме първият учебен ден, Цвятко Техническият  наведе глава над мен и прошепна в ухото ми: 
- Нали ти казах, че ще го направя! Такова здраво училище стана! Гръм да го гърми, земетресение да го тресе, всичките му тухли да изпадат, училището ти няма да мръдне, от мен да го знаеш, даскале! – ориса  врачанинът и синият му поглед се зарея високо и напред…
   Побелели, с Нейкича днес пак си пием кафенцето в кварталното кафене и се питаме къде ли е сега Цвятко Техническият? 

   Жив ли е, или душата му се рее нейде из висините и бди дали не мърдат построените от него училища?!

Спас Спасов
27.07.2022г.,
Варна